Къщата беше разположена на върха на острова, където склоновете се съединяваха, за да образуват малко плато, и ако със своето положение тя се радваше на пълен кръгозор, който обхващаше изцяло хоризонта към сушата и към морето, същевременно беше изложена на всичката сила на ветровете, от която и страна да духаха те.
Но ветровете нищо не можеха да й сторят, защото бе строена при управлението на Шоазьол1, за да пречи на англичаните да слизат на брега, и защото беше свързана с караулните от крайбрежието. Тя имаше гранитни стени, дебели много стъпки, и покрив, който би издържал на бомби.
Впрочем тези ужасни ветрове бяха благодатни за острова. Те правеха климата му през зимата по-мек, отколкото във вътрешността на сушата, така че във вдлъбнатините на почвата се срещаха олеандри, лаврови храсти, фуксии и смокини.
Подпомаган от Съботан, господин дьо Биорел беше преобърнал острова в голяма дива градина. Само изложената на запад част беше избегнала тяхната работа. Постоянно брулена от ветровете и оросявана от пяната на вълните, тя служеше за пасище на две малки бретонски крави и на няколко черни овце.
Странното в тази наистина голяма работа за преобразуване и приспособяване се състоеше в това, че всичко бе извършено само от двамата мъже, без помощта на никакъв работник.
Често бях чувал да се говори в селото, че господин дьо Биорел постъпвал така от скъперничество. Когато го опознах, се убедих тъкмо в обратното: всичко това беше станало по силата на принципа — човек сам трябва да умее да задоволи себе си.
Дори за обикновените и всекидневни житейски нужди той не прибягваше до външен човек. Хранеше се с мляко от кравите, зарзават и плодове от градината, риба, ловена от Съботан, хляб, печен вкъщи и омесен с брашното, смляно в една малка вятърна мелница, която беше навярно шедьовърът на господин дьо Биорел. Островът се бе оказал доста голям, щом произвеждаше необходимия за годината запас от жито и ябълки за вино.
За да бъда справедлив, трябва да кажа, че участието на Съботан беше значително. В миналото той бил чирак, моряк, прислужник на държавен чиновник, готвач на борда на китоловен кораб и така беше опитал всички занаяти.
Отношенията между двамата не бяха отношения между господар и прислужник, а между двама съдружници: хранеха се на една и съща маса и единственото отличие беше, че господин дьо Биорел заемаше почетното място.
— Слушай, моето момче — рече ми той още в деня на идването ми. — Аз нямам намерение да направя от теб господин, сиреч нотариус или лекар, а просто моряк, който да бъде истински мъж. Има много начини за просвещение. Човек може да се учи и като играе, и като се разхожда. Харесва ли ти тази система?
Аз се учудих малко като разбрах, че човек може да се учи, дори като играе. Изненадата ми нарасна, когато той ми постави задача още същия следобед.
Придружавах го, докато правеше разходката си по брега, и вървейки, той ми задаваше въпроси. Бяхме влезли в малка дъбова горичка.
— Какво е това? — рече господин Биорел, показвайки ми мравките, които пресичаха пътя.
— Мравки.
— Да, но какво правят.
— Носят други мравки.
— Не, ти ще ги проследиш до техния мравуняк. Ще ги наблюдаваш и ще ми кажеш какво си видял. Ако не забележиш нищо учудващо, ще останеш там и утре, и вдругиден, докато забележиш нещо.
След два дена, прекарани около мравуняка, аз видях, че има мравки, които не правят съвършено нищо, докато други работеха непрестанно и дори даваха на мързеливите да ядат.
— Добре — каза той, когато му съобщих резултата от моите наблюдения. — Видял си главното, това стига. Мравките, които бездействат, не са болни или сакати, както си мислиш, а господари на тези, които работят и които са техни роби. Без помощта на робите те биха били неспособни да си потърсят храна. Това те изненадва, но то се случва понякога и в нашия свят. Още има страни, където някои хора не правят нищо и биват хранени от тези, които работят. Ако причината за това безделие беше недъгавост у господарите, много лесно би се обяснило защо едните се трудят, а другите почиват: хората трябва да си помагат. Но не е така. При мравките именно господарите са най-годни за нещата, които изискват сила и смелост — те воюват. Ще се върнем и ще ги наблюдаваме заедно. Ще видим как между тях ще започне някоя голяма битка. В нея ще вземат участие само господарите, защото целта им е да завоюват роби. Докато чакаме да станеш свидетел на тази битка, ще ти дам да прочетеш в книгата на един учен, който се казва Юбер, разказа за едно такова сражение, станало точно по същото време, когато друга, много по-ужасна битка се водила между човеци на петстотин мили от същото място. Не знам дали през този ден хората са имали сериозни причини да се избиват взаимно, но знам, че сечта беше страшна. Аз самият за малко не останах на това смъртоносно поле. Вървяхме по течението на една река, която наричат Елба, а от другата страна, на десния бряг, русите бяха разположили страшна артилерия. Ние чувахме гърмежите, но не виждахме опустошенията, защото бяхме закрити от извивката на реката и от едно възвишение. Вървейки, аз мислех само за това, че този ден, който можеше да бъде ден на моята гибел, защото трябваше да се мине под огъня на артилерията, беше също така празникът на жена ми. Мислех си колко хубаво щеше да бъде, ако можех да й честитя. И изведнъж забелязах в краката си, във влажния ров, по който вървях, цяла ивица цъфнали незабравки. Не бива да се вярва, че в боя нещата протичат с такава съвършена правилност в подреждането, както ги представят картините. Ние бяхме стрелци в разгънат строй, ще рече свободни в нашите движения. Напук на сериозното ми положение, малките сини цветчета ме привлякоха. Наведох се да откъсна няколко стръка незабравки и в същия миг усетих над мен страшен вихър, който мина на няколко пръста от главата ми, после чух ужасен трясък и върху гърба ми се посипа сноп върбови клони. Бяхме стигнали срещу батареята и тя току-що бе покосила всички мои другари наоколо. Ако бях останал прав, без малкия букет, щях да бъда мъртъв като тях. Признай, че бях постъпил добре, като помислих за жена си. Когато успях да се измъкна изпод върбите, маршал Ней беше накарал руските топове да замълчат!