— Ходил съм на Мъжкият остров.
Игнатиус Галахър се разсмя.
— Мъжкият остров? — каза. — Иди до Лондон или Париж. Ще ти се отрази добре.
— Бил си в Париж?
— Мисля, че да. Бях там за малко.
— Толкова красиво ли е, колкото казват?
Отпи малко от чашата си, докато Галахър я довърши.
— Красив? — каза той, спирайки се на думата. — Не, не толкова… Разбира се, красив е… Но животът е онова, което прави Париж. Ах, няма друг град като Париж, веселие, движение, възбуда…
Малкият Чандлър си допи уискито и след няколко неуспеха, най-сетне повика келнера. Поръча си същото.
— Ходих в Молен-Руж! — продължи Игнатиус, след като барманът взе чашите. — да… обиколих всичките бохемски кафенета. Голям кеф! Но не й за благочестивец като теб, Томи!
Чандлър не каза нищо, докато барманът не донесе новата поръчка, после докосна чашата на приятеля си и пи. Започваше да се чувства някак обезверен. Тонът на Галахър и отношението му не му харесаха. Имаше нещо вулгарно у него, нещо, което преди не беше забелязал. Вероятно беше вследствие на влиянието на Лондон, в съчетание с вечната надпревара и суетня в пресата. Старият чар все пак беше някъде там, под новата му обвивка. А въпреки всичко, той беше живял, беше видял свят! Малкият Чандлър го изгледа завистливо.
— Всичко в Париж е разпуснато. — каза Галахъд. — Те вярват в насладата от живота, а не мислиш ли, че са прави? Ако искаш да се забавляваш, иди в Париж! И, вярвай ми, обожават ирландците. Когато им споменах, че съм от Ирландия, те бяха готови да ме схрускат, човече!
Малкият Чандлър взе 3–4 ледчета.
— Кажи ми… Толкова ли са… неморални, колкото казват…
Галахър се прекръсти.
— Всяко местенце е аморално… Е, можеш да намериш и благочестивци… Иди на една от студентските забави. Ох, особено ако се появят кокотките… Предполагам, че знаеш за какво говоря?
— Чувал съм за тях.
Игнатиус Галахър си допи уискито и поклати глава.
— Ах, може да казваш, каквото си искаш… но няма други такива, като парижанките, стил, походка…
— Тогава… е неморален град. — каза Малкия Чандлър стеснително. — Имам предвид, в сравнение с Лондон или Дъблин.
— Лондон! Питай Хоган, момчето ми… Показах му малко от него… Ще ти отвори очите… казвам ти, Томи, стига си правил уискито на пунш! Пий!
— Не, наистина!
— О, хайде де, още едно няма да ти навреди толкова… Какво да е? Същото, предполагам?
— Ами… добре!
— Франсоа, същото… Пушиш ли, Томи?
Галахър извади табакерата си. Запалиха по една и пушиха бавно в тишина, докато не им донесоха питиетата.
— Ще ти кажа, какво си мисля. — каза Галахър, замислено, всред облаци пушек, в които като че ли намираше някакво убежище. — тая дума е странна. Говоря за неморалността. Чувал съм за случаи… Какво говоря?… Познавам ги, случаи на… аморалност.
Изпуши си замислено цигарата и после с топъл разказен тон, започна да скицира картини на корупция, които се ширеха навсякъде. Накратко разказа за пороците, ширещи се в световните столици и особено в Берлин. За някои неща беше само чувал, други бе видял. Не пощади нито хората с ранг, нито с положение. Разкри много от тайните на манастирите на Континента, описа някои от най-често срещаните практики във висшето общество и завърши с историята на английската дукеса, история, която знаеше, че е вярна. Малкият Чандлър бе удивен.
— А, да! — каза Игнатиус Галахър. — да, ние сме в стария консервативен Дъблин, където никой нищо не знае за тези неща.
— Колко ли тъпо ти се струва тук, след всички онези места, които си посетил!
— О, за мен е почивка, идването тук. И въпреки всичко е древна страна, казват… Не може да не усетиш определено чувство към нея. Хоган ми каза, че си опитал вкуса на… семейния живот. Преди две години, нали?
Малкият Чандлър се изчерви и се засмя.
— Да, ожених се миналия май.
— Надявам се, че не е прекалено късно да ти честитя. Не знаех адреса ти иначе щях да го направя доста по-рано.
Протегна ръка, с Малкият Чандлър я пое.
— Ами, Томи, пожелавам ти, пожелавам ви цялото щастие в живота, скъпи приятелю, тонове пари и дано никога не умреш, освен ако не те застрелям. И това са пожелания от истински приятел, от стар приятел. Знаеш това!
— Знам! — каза Малкият Чандлър.
— А деца?
Чандлър се изчерви отново.
— Имаме едно.
— Синче или дъщеричка?
— Малко момченце.
Игнатиус го потупа по гърба, приятелски.
— Браво! Не се й съмнявам в теб, Томи!
Малкият Чандлър се засмя, погледна сконфузено чашата си и прехапа устната си.
— Надявам се, че ще прекараш поне една вечер с нас, преди да си тръгнеш. Жена ми ще ти се зарадва. Имаме музика и…