— Така ли?
— Да. Зъл е. Но законите ни пазят от него. Когато няма закони, защитава ни любовта. Ти си защитен от мен и възможността да те нараня благодарение на моята любов. Ти си уязвим за мен, за всички хора, но любовта те брани и закриля. Аз не изпитвам никакъв страх от теб, понеже любовта смекчава всички твои раздразнения, неестествени инстинкти, омраза и незрялост. Но бебето? То е твърде малко, за да разбере любовта и законите й или каквото и да било, до момента, в който не го научим. През това време ние ще бъдем уязвими за него.
— Уязвими за едно бебе? — той я отдръпна от себе си и се засмя тихо.
— Бебето знае ли разликата между това, което е правилно, и онова, което не е? — попита тя.
— Не. Но ще я научи.
— Така е, обаче то е толкова мъничко, няма никаква представа що е морал и нравственост и е абсолютно лишено от съвест. — Тя се спря. Ръцете й се свлякоха от тялото му и тя се обърна внезапно. — Този шум. Какво е това?
Лейбър огледа помещението.
— Не чух — започна той.
Тя се втренчи във вратата на библиотеката.
— Там, вътре — прошепна бавно.
Лейбър прекоси стаята, запали лампите в библиотеката, огледа помещението, след което ги угаси.
— Няма нищо — рече и се върна при нея. — Ти си на предела на силите си. Хайде да си лягаме — веднага!
Изгасяйки осветлението, те започнаха бавно да изкачват стълбите към горния етаж, потънали в безмълвие. Щом стигнаха горе, тя първа наруши мълчанието.
— Извинявай за всичко, скъпи. Наговорих ти пълни глупости. Прости ми — адски изморена съм.
Той й отвърна с разбиране.
Тя се спря за момент пред вратата на детската, изпълнена с нерешителност. В следващия момент, стиснала здраво медната дръжка, тя я натисна и отвори вратата. Той проследи с поглед как тя се приближава внимателно до кошарката, как поглежда надолу и се вцепенява, сякаш са я ударили в лицето.
— Дейвид!
Лейбър пристъпи напред и се надвеси над детето.
Лицето на бебето беше яркочервено и мокро; малката му розова устица се отваряше и затваряше, отваряше и затваряше; очите му искряха в огнено синьо. Ръцете му се стрелкаха из въздуха.
— О — каза Дейвид, — то е плакало.
— Дали? — Алис Лейбър се хвана здраво за парапета на кошарката в усилие да се задържи на краката си. — Не съм го чула.
— Вратата беше затворена.
— Затова ли диша толкова тежко, а лицето му е цялото зачервено?
— Сигурно. Горкото мъниче. Да плаче сам-самичко в тъмното. Може да спи при нас тази нощ, ако продължава да плаче.
— Така само ще го разглезиш — заяви жена му.
Лейбър усети погледа й, който го следеше, докато преместваше кошарката от детската в тяхната спалня. Той се съблече тихо, приседнал на края на леглото. Изведнъж надигна глава, изруга под носа си и изщрака с пръсти.
— По дяволите! Забравих да ти кажа. Трябва да летя до Чикаго в петък.
— О, Дейвид — гласът й се изгуби в стаята.
— Отлагах това пътуване през последните два месеца, но сега вече ми се налага на всяка цена да отида.
— Страх ме е да остана сама.
— Нали ще имаме нова готвачка до петък. Тя ще е в къщата през цялото време. Мен няма да ме има само няколко дни.
— Страх ме е. Не знам от какво. Няма да ми повярваш, ако ти кажа. Сигурно полудявам.
Той вече бе в леглото. Тя изгаси осветлението и той чу стъпките й покрай леглото, отмятането на завивките, пъхването й вътре до него. Той усети топлия й женски мирис до себе си и каза:
— Ако искаш да изчакам два-три дни, вероятно ще мога.
— Не — отвърна тя неубедено. — Върви. Знам, че е важно. Само дето продължавам да си мисля за онези неща, които ти казах. За законите, любовта и защитата. Любовта те защитава от мен. Но бебето — тя си пое дълбоко дъх. — Какво те предпазва от него, Дейвид?
Преди той да може да й отговори, преди да успее да й каже колко нелепо звучи това по отношение на невръстни младенци, тя внезапно включи нощната лампа и се изправи в леглото.
— Виж — каза тя, сочейки.
Бебето лежеше будно в кошарката си, взирайки се право в него с дълбоките си, пронизващи сини очи.
Светлината отново изгасна. Тялото й под завивките потрепери.
— Не е особено приятно да се страхуваш от нещо, което си родила. — Шепотът й се понижи, стана дрезгав, напрегнат, бърз. — Той се опита да ме убие! Сега лежи тук, слуша ни как си говорим и чака да заминеш, за да може отново да направи опит да ме убие! Така е, кълна ти се! — почти просъска тя и се заля в ридания.
— Моля те — постара се да я успокои той. — Недей така, моля те.