Тя плака в тъмното доста време. Накрая се поуспокои и все още потрепвайки, се притисна в него. Дишането й стана равно, топло, спокойно, тялото й поотпусна изострените си рефлекси и тя заспа.
Той също се унесе в дрямка.
Точно преди уморените му клепачи да се отпуснат тежко, потапяйки го в дълбоки и дълбоки талази, той долови необичаен тих звук, говорещ за будно присъствие в стаята.
Звук от малки, влажни, розови еластични устенца.
Бебето.
После го обгърна сънят.
На сутринта слънцето блестеше ярко, а Алис се усмихваше.
Дейвид Лейбър залюля часовника си над кошарката.
— Виждаш ли, дребосъче? Нещо лъскаво. Нещо красиво. Така. Така. Нещо лъскаво. Нещо красиво.
Алис се усмихна. Тя му каза да си върши работата, да лети до Чикаго, тя ще бъде силна и смела, няма смисъл да се притеснява. Тя ще се грижи за бебето. О, да, естествено, ще се грижи за него, точно така.
Самолетът полетя на изток. Имаше много небе, много слънце и облаци, а далече на хоризонта се мержелееше Чикаго. Дейв бе повлечен в пороя на поръчките, планирането, банкетите, телефонните разговори, споровете по конференциите. Въпреки това намираше време да пише писма до вкъщи всеки ден, както и да изпраща телеграми на Алис и бебето.
Вечерта на шестия ден, прекаран далеч от дома, той получи дългоочаквания междущатски разговор. Лос Анджелес.
— Алис?
— Не, Дейв. Доктор Джефърс се обажда.
— Докторе!
— Спокойно, синко. Алис не е добре. Предлагам ти да хванеш незабавно следващия полет за насам. Има пневмония. Ще направя всичко, което е по силите ми, момче. Само да не се бе случило толкова скоро след раждането. Тя има нужда от здрави сили.
Лейбър постави слушалката на мястото й. Изправи се едва, без да усеща нито краката си, нито ръцете си, нито тялото си. Хотелската стая се размаза и се сгромоляса на парчета.
— Алис — промълви той, тръгвайки слепешком към вратата.
Витлата на самолетните двигатели се завъртяха, заръмжаха, завихриха се и спряха; времето и пространството останаха далеч назад. Дейвид почувства как дръжката на вратата се завърта под дланта му, подът под стъпките му придоби реални очертания, около него се понесоха стените на стаята и той видя на чезнещата следобедна светлина как доктор Джефърс се обръща към него, застанал до прозореца, а Алис лежи в леглото, сякаш изваяна от зимен сняг. После лекарят заговори, заговори продължително, внимателно, спокойно, звукът се издигаше и спускаше на светлината на лампата, меко пърхане, бял мрамор от глас.
— Съпругата ти е много добра майка, Дейв. Тревожеше се повече за бебето, отколкото за себе си.
Нещо в белотата на лицето на Алис, някакво внезапно присвиване, което отшумя, преди да бъде осъзнато. После, бавно, опитвайки се да се усмихне, тя започна да говори и говореше точно както една майка би трябвало да говори за това, за това и за другото нещо, рапорт минута по минута и час по час на майка, загрижена за кукленския свят и миниатюрния живот на този свят. Тя не можеше да спре; пружината бе навита до краен предел и гласът й се извисяваше до гняв, страх и мъничък нюанс на погнуса, при който изражението на доктор Джефърс ни най-малко не се измени, но накара сърцето на Дейвид да затупти в ритъма на този монолог, който ставаше все по-бърз и не беше в състояние да спре.
— Бебето не искаше да заспи. Помислих си, че е болно. Само си лежеше там, в кошарката си, и късно през нощта започваше да плаче. Толкова силно плачеше — толкова силно, и то през цялата нощ. Не можех да направя нищо, за да го успокоя — затова и не можах да мигна.
Доктор Джефърс поклати бавно глава.
— Изморила се е, организмът й се е изтощил и е попаднала право в лапите на пневмонията. Сега обаче е натъпкана със сулфамид и вече се намира от безопасната страна на проклетата болест.
Дейв внезапно се почувства зле.
— Ами бебето? Какво става с бебето?
— Здраво е като камък, нищо му няма.
— Благодаря ви, докторе.
Лекарят си събра нещата и излезе от стаята, тръгна надолу по стълбите, отвори входната врата и вече го нямаше.
— Дейвид!
Той сепнато се обърна при уплашения й шепот.
— Отново беше бебето — тя стисна юмруци. — Опитах се да се самозаблуждавам и да си повтарям, че това са пълни глупости, но бебето знаеше, че съм на ръба на силите си, когато ме изписаха от болницата, затова плачеше непрекъснато всяка нощ, а когато не плачеше, ставаше по-тихо и от водата. Знаех прекрасно, че само да светна лампата, и ще го видя как си лежи в кошарката, вперило поглед в мен.
Дейвид усети как тялото му се сви навътре като юмрук. Той си припомни как бе видял бебето, как бе почувствал бебето, което стоеше будно в мрака, без да заспи, много късно през нощта, когато бебетата трябва отдавна да са заспали. Будно и лежащо там, безмълвно като мисъл, без да плаче — вперило взор в тях от кошарката си. Той пропъди тази мисъл надалеч. Това беше лудост.