Постепенно и неусетно Мармалад подтикна по-плахия Брени към действие. Започна се със страшен разузнавателен набег на пръсти в спалнята на леля Хилда. Реколтата не беше така богата, както в стаята на леля Нели. Имаше няколко строго черни рокли с яки с банели, които Мармалад побърза да свали: кесийка за кърпички с корона, несъмнено подарък от титулуваната дама, чиито последни години бе развеселявала; няколко чифта изумително дебели кюлоти, които разсмяха двете момчета; и няколко чифта огромни корсети.
Единственото нещо, което напомняше донякъде за женски финес, беше шише одеколон Вземайки пример от Мармалад, Брени дълго плю и се лигави над него.
Най-заинтригуващият предмет се оказа един ключ, скрит в малко чекмедже. След усилен детективски труд установиха, че с него се отваря малка аптечка, поставена на етажерка над леглото на леля Хилда. Съдържанието й също ги разочарова. Освен няколко обикновени лекарства имаше една тръбичка за иригатор, чието предназначение беше неизвестно дори за опитния Мармалад, и малка бутилка с етикет „коняк“.
Мармалад я посочи зарадван:
— Гледай, драги Хващам се на бас, че старата хлебарка цяла нощ лока коняк Ей богу, сигурно се натрясква като свиня.
Това твърдение, макар и привлекателно, в случая беше съвсем неоснователно. Леля Хилда беше най трезвата простосмъртна и държеше малък запас от коняк като спешно средство за хора с не чак толкова желязно здраве.
Мармалад посочи развълнуван друго шише с горе-долу същите размери и форма. То имаше етикет: „ЙОДОВА ТИНКТУРА — ОТРОВНО“ — с червен череп и кръстосани кости.
— Слушай, драги, я да налеем малко от това в коняка — предложи той смело, — тъй че следващия път, когато дъртата вещица си сръбне.
— Ох, недей, драги! Ще те тикнат в дранголника или ще те обесят. — В гласа на Брени звучеше страхопочитание. Той изпитваше ужас и благоговение пред силите на закона и правосъдието.
Мармалад изсумтя презрително:
— Пет пари не давам за келявата полиция! Ако дъртата хлебарка беше в Индия, лесно щяхме да й видим сметката, драги. Един от слугите на татко блъснал жена си от една скала в реката и я изял крокодил. Разбраха тая работа чак когато някой убил крокодила и намерил вътре гривната й. Но нищо не направиха на убиеца — Ангелското лице на Мармалад се изкриви от маймунска усмивка. — Съжалявам клетия крокодил, дето излапал дъртата вещица.
Но тъй като около Оуклонското училище нямаше нито скали, нито крокодили, нищо полезно не можеше да се извлече от този страшен спомен Задоволявайки се да се изплюят за последен път в шишето с одеколона, двете момчета се измъкнаха крадешком от това опасно място.
Изглежда, че никой в нищо не се усъмни, и всеки път, когато леля Хилда извадеше кърпичката си и лек лъх на одеколон погъделичкваше ноздрите им, двамата заговорници си разменяха ликуващи погледи.
Но богатото въображение на Мармалад, което не се задоволяваше с минали победи, скоро измисли нов план за атака. Под претекст, че ще прави научни опити, той сключи тайно споразумение с миячката Руби — с нея най-лесно можеше да се разбере, — по силата на което срещу сумата половин пени на парче тя щеше да му предава всяка мишка, уловена в кухненските капани Така скоро се сдобиха с цяло многолюдно семейство, което държаха в кутия от бисквити и хранеха с трохи от вечерята си.
Най-после часът за действие удари. Единственото удоволствие, което леля Хилда си позволяваше, беше да „мигне“ един час след чая. Това беше неотменим закон, на който можеше напълно да се разчита. Тъй че те съгласуваха плановете си с него. Брени щеше да стои на пост в подножието на главната стълба, а Мармалад — да се промъкне с бисквитената кутия през задния вход и да пъхне мишките в леглото на леля Хилда.
Брени зачака със затаен дъх на поста си. Той чуваше звъна на чашите, от които майка му и лелите пиеха чай. Всичко вървеше гладко. Мармалад се показа, руменото му лице сияеше от предвкусваното удоволствие.
— Точно между чаршафите, драги. И четирите. Хващам се на бас, че дъртата…
— Внимавай! — прошушна Брени, защото в тоя момент вратата на директорския кабинет се отвори и се показа леля Хилда. Те се свиха в едно тъмно кътче, където не можеха да ги видят, но имаха възможност да следят широкия чер гръб, изкачващ се тромаво по стълбищната пътека, закрепена с метални пръчки.
Двете деца чакаха в тъмното, не смеейки да дишат.
Най-после долетя… слаб писък, който беше може би най-женствената постъпка, извършена досега от леля Хилда. Чуха как вратата се отвори, видяха я, че се появи на горната стълбищна площадка, облечена в сив вълнен пеньоар.