Трите птици сгънаха крилете си в синхрон и полетяха рязко надолу.
Емили им изръкопляска — въпреки болката в подутата й дясна китка — и им извика:
— Браво, пеликани!
После избърса с ръка насълзените си очи, приглади косата си назад, изправи се на крака и закрачи бавно към къщи.
Сънят на Харви
Джанет се извръща от мивката и — каква изненада! — вижда съпруга си, с когото живее от трийсетина години. Той седи до кухненската маса само по боксерки и бяла тениска и я наблюдава.
Всяка съботна утрин тя заварва този делничен боец от Уолстрийт на същото място и в същата премяна — прегърбен и с празен поглед, с остатъци от крем за бръснене по бузите, с изопната от шкембето му фланелка и стърчаща на тила коса, с която прилича на остарял и затъпял Алфалфа от „Малките пакостници“23.
Напоследък Джанет и приятелката й Хана често взаимно се плашат (досущ като малки момиченца, разказващи си страшни истории преди сън) с различни случаи на болни от Алцхаймер — как някой не можел да познае жена си, а друг забравял имената на децата си…
Тя обаче не смята, че странното поведение на съпруга й има нещо общо с ранния стадий на Алцхаймер. Всеки работен ден шейсетгодишният Харви Стивънс, който изглежда на петдесет (добре де, на петдесет и четири) с някой от най-хубавите си костюми, е пълен с енергия и готов за подвизи на борсата, където нищо не може да му се опъне.
„Не — мисли си тя, — по-скоро се дължи на възрастта“ — и тези мисли непрестанно я човъркат отвътре. Страхува се, че щом Харви се пенсионира, тази картина ще се повтаря всяка сутрин или поне до момента, когато му подаде чаша портокалов сок с въпроса какво предпочита — овесена каша или препечена филийка. Страхува се, че някой ден ще се откъсне от домакинските си задължения в кухнята и ще го види под лъчите на утринното слънце по тениска и боксерки, седнал на стола с раздалечени крака, разкриващи скромната изпъкналост под боксерките (която отдавна бе престанала да я интересува) и жълтите мазоли по големите му стъпала, напомнящи й за Уолъс Стивънс и неговото стихотворение „Сладоледеният император“. Ще си седи там, потънал в мълчаливо съзерцание, вместо да чете вестник или психически да се подготвя за тежкия ден. Господи, как й се иска да греши. След подобни мисли животът й се струва безсмислен и плосък. Пита се заради това ли се бяха срещнали и оженили, че заради това ли бяха задомили трите си дъщери, бяха преминали през кошмарната криза на средната възраст и (да погледнем истината в очите) и се бяха борили като хищници за натрупването на състоянието си. „Ако това е мястото, където попадаме след безкрайното лутане из тъмните гори — мисли си Джанет, — този мизерен паркинг, защо всички така се стремят натам?“ Отговорът е много лесен. Защото не знаем. Не вярваме на повечето лъжи, които срещаме по пътя си, ала в същото време се вкопчваме в най-голямата — че животът има смисъл. Пазим албума със снимки на дъщерите си, на които изглеждат все още млади и пълни с надежди. Триша, най-голямата, носи цилиндър и размахва жезъл от фолио към кокершпаньола Тим; Джена е застинала в скок към ливадната пръскачка, а пристрастеността й към хероина, към кредитните карти и възрастните мъже е още далеч зад хоризонта; Стефани, най-малката, е на конкурс по правопис, където думата кръвонасядане ще се превърне в нейно Ватерло. На заден план се виждат Джанет и човекът, за когото се омъжи — неизменно усмихнати, сякаш всяко друго изражение е незаконно.
Един ден допускаш грешката да погледнеш назад и откриваш, че момичетата са пораснали, а човекът, за когото все още си омъжена, седи разкрачен (бедрата му са бели като рибешки корем) и се взира в слънчевия отблясък на пода. Господи, може и да изглежда на петдесет и четири с някой от най-хубавите си костюми, но в момента като нищо ще му дадеш седемдесет. Мамка му, даже седемдесет и пет. Нахаканите гангстерчета от „Семейство Сопрано“ биха го нарекли „шибана развалина“.
Джанет отново се обръща към мивката и деликатно кихва — веднъж, после втори и трети път.
— Как е? — пита Харви, имайки предвид синусите й и алергията й. Отговорът й гласи: „Не много добре“, ала колкото и изненадващо да звучи, подобно на повечето лоши неща и лятната й алергия си има добрите страни. Вече не се налага да спи в едно легло с него и да се сражава за своята половина от завивките, нито да слуша приглушените му среднощни пръцкания. През повечето летни нощи спи по шест, дори седем часа, което й е предостатъчно. През есента, когато той се изнесе от стаята за гости и пак спи до нея, времето ще се съкрати до четири часа трескав и неспокоен сън.