Харви тихичко се засмива и на ярката сутрешна светлина Джанет вижда червено петно във вдлъбнатината на колата на съседите. В средата на петното се вижда нещо черно — вероятно кал, но, кой знае, може и да е коса. В съзнанието й изплува Франк — твърде пиян, за да уцели алеята (камо ли гаража), главата му е наведена, дишането му наподобява сумтене… Да живее бикът!26
— Тогава осъзнах, че съм си в леглото… но не успях да разпозная веднага този дебел глас, който изобщо не приличаше на моя. „Жи-и-и оя е!“ — повтаряше гласът. — „Жи-и-и оя е, Иш!“
Кажи ми коя е. Кажи ми коя е, Триш.
Харви млъква и потъва в мислите си. Съсредоточава се. Прашинките танцуват около лицето му, тениската му е ослепително бяла — тениска от реклама за перилен препарат.
— Очаквах всеки момент да нахълташ в стаята и да попиташ какво се е случило — прошепва най-накрая. — Лежах, треперейки като лист, и непрекъснато си повтарях, че е само сън. Дяволски реалистичен, но все пак сън.
Той отново млъква, явно обмисля следващата си фраза, без да осъзнава, че жена му вече не го слуша.
Някогашната Джакс напряга цялата си воля, за да си внуши, че червеното петно не е от кръв, а просто долният слой боя. Подсъзнанието й също хищно се вкопчва в тази мисъл.
— Невероятно е как въображението ни може да ни наплаши, нали? — проговаря отново Харви. — Предполагам, че така поетите — най-великите поети — „виждат“ творбите си. Всеки детайл беше толкова ясен, толкова отчетлив…
Млъква и кухнята — това царство на слънчевите лъчи и танцуващите прашинки — отново се потапя в тишина. Навън светът сякаш е на режим „пауза“. Джанет поглежда волвото от другата страна на улицата — струва й се, че пулсира, ярко и релефно като тухла. В този момент телефонът иззвънява и тя би изпищяла, ала не може да си поеме дъх; иска й се да си запуши ушите, ала не може да вдигне ръце. Чува как Харви се изправя и отива да вдигне слушалката, а телефонът иззвънява още веднъж… и още веднъж.
„Грешка е — мисли си тя. — Сбъркали са номера. Няма как да е другояче, защото сънищата не се сбъдват, ако ги споделиш.“
Харви казва в слушалката:
— Ало?
Пиш-стоп
Предполагаше, че някъде между Джаксънвил и Сарасота бе изпълнил трика на Кларк Кент, който се преоблича в телефонна кабина и се превръща в Супермен, но не беше сигурен точно къде и кога се беше случило. Значи преобразуването не е било бог знае колко драматично. Всъщност имаше ли значение?
Понякога си казваше, че отговорът е отрицателен, че тази история с Рик Хардин и Джон Дикстра е превзета измишльотина, чиста проба рекламен трик като на Арчибалд Блогърт (или както там беше истинското му име), снимал се под името Кари Грант, или на Ивън Хънтър (роден Салваторе някой си), прославил се като Ед Макбейн. Тези хора го бяха вдъхновявали… заедно с Доналд Уестлейк, публикуващ брутални криминалета под псевдонима Ричард Старк, и К. К. Константин, който всъщност беше… е, май никой не знаеше, нали? Същият бе случаят и с тайнствения господин Бенет Травен, написал „Съкровището на Сиера Мадре“. Никой не знаеше кой е той и тъкмо това беше най-интересното.
Име, име… какво всъщност означава едно име?
Например кой бе той по време на пътуванията си обратно до Сарасота? Несъмнено беше Хардин, когато излезе от „Гърне със злато“ в Джаксънвил, и Дикстра, когато влезе в къщата си досами канал на Макинтош Роуд. Но кой беше на шосе №71, докато профучаваше от град в град под ярките светлини? Хардин? Дикстра? Нито един от двамата? Имаше ли вълшебен миг, в който литературният върколак, изкарващ големите мангизи, се бе превърнал в безобиден преподавател по английски език, специализирал се в творчеството на американските поети и романисти от двайсети век? Имаше ли значение, след като беше начисто с Бог, данъчните и малцината колежански спортистчета, които от дъжд на вятър се записваха на някой от двата му курса?
Южно от Окала вече нямаше значение. Интересуваше го само пълният му до пръсване пикочен мехур. Беше превишил обичайния си лимит с две (или може би три) бири в бара и сега бе настроил автопилота на ягуара си на сто километра в час, понеже никак не му се искаше да види някоя патрулка в огледалото за обратно виждане. Колата беше купена с парите от книгите на Хардин, ала през повечето време той беше Джон Андрю Дикстра и именно това име щяха да видят ченгетата от Флорида в шофьорската му книжка. И въпреки че Хардин бе обръщал бирите в бара, Дикстра щеше да духа за алкохол. Като нищо щяха да го спрат — беше четвъртък, всички северняци се бяха върнали по домовете си в Мичиган и през тази юнска вечер ягуарът му беше единствената кола на магистралата.