Когато се събуди, видя, че лежи върху циментовия под в сутерена. Частите на велотренажора се въргаляха около него. Часовникът върху кашона показваше 8:43. Някой от работниците очевидно беше изключил алармата.
„Сам съм го разглобил — каза си той. — Това е моята история и ако се придържам към нея, не след дълго ще си повярвам.“
Докато прекосяваше фоайето на сградата, осъзна, че е гладен. Помисли си, че може да отиде в ресторанта на Дугън и да си поръча парче ябълков пай. Ябълковият пай не беше толкова нездравословен, нали? Когато стигна там обаче, реши да хапне и сладолед.
— Какво пък толкова — каза на сервитьорката. — Веднъж се живее, нали?
— Е — отговори тя, — индийските философи са на друго мнение, но изборът си е ваш.
След два месеца Сифкиц получи колет.
Беше излязъл да вечеря с агента си (в ресторанта си поръча риба със зеленчуци, но и крем брюле) и когато се върна, колетът го чакаше във фоайето. На пакета нямаше нито марка, нито печат на пощенската компания, виждаше се само надпис с разкривени печатни букви: РИЧАРД СИФКИЦ. Незнайно защо той си помисли, че пратката е от човек, който ако нарисува котка, ще трябва да напише отдолу „котка“, за да се знае какво е изобразеното животно. Занесе кутията в ателието си и я отвори с ножчето, което понякога използваше в работата си. Под топката хартия, поставена за уплътнение, се мъдреше чисто нова шапка с козирка. На етикета вътре пишеше „Произведено в Бангладеш.“ Над козирката беше щампована думата „Липид“. Буквите бяха яркочервени като артериална кръв.
— Какво е това липид? — попита той ателието си, като въртеше нервно шапката в ръцете си. — Нещо, което се съдържа в кръвта, нали?
Пробва шапката. Отначало го стягаше, но след като нагласи пластмасовата лента отзад, нещата се оправиха. Застана пред огледалото в спалнята и не се хареса. Свали шапката, изви козирката и отново се взря в огледалото. Така беше много по-добре. Щеше да изглежда направо страхотно, ако вместо официалните дрехи навлечеше изцапаните си с боя дънки. Щеше да заприлича на истински бачкатор… какъвто всъщност и беше, независимо какво си мислеха някои хора.
Свикна да слага шапката, когато рисува. Най-обикновен навик, като например да си почива през уикендите и да яде пай със сладолед в четвъртък вечер. Каквото и да твърдяха индийските философи, Ричард Сифкиц вярваше, че се живее само веднъж. Следователно човек можеше да си позволи по малко от всичко.
Техните неща
Нещата, за които искам да ви разкажа — нещата, които останаха след тях, се появиха в апартамента ми през август 2002 година. Сигурен съм, понеже започнах да се натъквам на повечето, след като помогнах на Пола Робсън да оправи климатика си. Паметта винаги се нуждае от някакъв ориентир и моят е поправката на въпросния климатик. Пола бе привлекателна жена (мамка му, направо си беше гадже трепач) и работеше като илюстраторка на детски книжки, а съпругът й се занимаваше с внос-износ. Мъжът винаги помни случаите, когато е успял да помогне на изпаднала в беда красавица (дори тя да е от онези жени, които непрекъснато повтарят, че са „щастливо омъжени“), защото подобни неща се случват изключително рядко. Обикновено в наши дни опитите да се правиш на рицар само влошават положението.
Срещнахме се във фоайето. Аз се връщах от следобедната си разходка и веднага усетих, че е адски изнервена. Усмихнах й се и я поздравих със „Здравейте, как сте?“, както обикновено правят съседите, а тя ядно попита (гласът й трепереше, сякаш малко оставаше да заплаче) защо техникът по поддържане на сградата трябвало да излезе в отпуск тъкмо сега. Отвърнах й, че дори каубойките понякога плачат и дори техниците имат право на отпуск. Изтъкнах, че по всички закони на логиката най-подходящият месец за това е август. Именно през август в Ню Йорк (както и в Париж, mon ami) броят на психоаналитиците, нашумелите художници и техниците по поддръжката рязко намалява и застрашително започва да клони към нулата.
Тя не се усмихна. Навярно дори не разбра, че това беше цитат от Том Робинс30 (използването на цитати е проклятието на четящата класа).
Само подметна, че август може да е чудесен месец за ваканция на Кейп Код или Файър Айлънд, но апартаментът й се е превърнал в пещ, понеже единственото, което проклетият й климатик правел, било да бръмчи. Попитах я не иска ли да се опитам да отстраня повредата и все още помня ледения преценяващ поглед, с който ме стрелкаха сивите й очи. Както и че се усмихнах, когато ме попита: „Безопасен ли сте?“ Напомни ми за онзи филм, но не „Лолита“ (мислите за „Лолита“, понякога в два посред нощ, се появиха по-късно), а онзи другия, в който Лорънс Оливие подлага Дъстин Хофман на всевъзможни стоматологични изтезания, питайки го отново и отново: „Безопасен ли си?“31
30
Известен американски писател, нашумял у нас с „Бърни кълвача“ и „Дори каубойките плачат“. — Б.пр.