Накрая стигнах до извода, че щом нямам истински приятел, пред когото да си излея душата, може да си взема под наем. Можех да си позволя услугите на психоаналитик и си казах, че няколко сеанса на диванчето му (да кажем четири) ще бъдат напълно достатъчни, за да му обясня какво всъщност се случи и как ми се отрази. Колко ли щяха да ми струват четири сеанса? Шестстотин долара? Или осемстотин? Съвсем прилична цена за постигането на душевен мир. Можех да разчитам и на допълнителен бонус. Един незаинтересован външен човек би могъл да ми предложи онова просто и логично обяснение, което ми убягваше. За моето съзнание заключената врата между апартамента ми и останалия свят елиминираше повечето обяснения, ала в крайна сметка именно моето съзнание смяташе така. И може би тъкмо в това беше основният проблем…
Планирах всичко във времето. На първия сеанс щях да разкажа какво се е случило. На втория смятах да донеса веществените доказателства: тъмните очила, прозрачното пластмасово кубче, бейзболната бухалка, керамичната гъбка и неизменният цар на всеки купон — пърдящата възглавничка. И да направя нещо като демонстрация за усвояване на материала като в началното училище. На последните два сеанса с моя приятел под наем щяхме да открием причините, предизвикали колебанията в оста на моя живот, и да го върнем в нормалното му състояние.
Прекарах цял следобед в прелистване на „Жълтите страници“ и телефонни обаждания, за да разбера, че самата идея да потърсиш помощ от психиатър, на практика е мъртвородена, независимо колко ефективна е изглеждала на теория. Само веднъж ми се удаде да се доближа до записване на час — секретарката на доктор Джос ми каза, че той ще може да ме приеме през януари следващата година… ако тя специално го помоли. Другите не ми дадоха и такава надежда. Позвъних на шестима психоаналитици в Нюарк и на четирима в Уайт Плейнс, даже и на един специалист по хипноза в Куинс, но навсякъде ударих на камък. Мохамед Ата33 и неговият отряд от самоубийци явно бяха успели да всеят такъ-ъ-ъв страх у жителите на Ню Йорк (камо ли у онези, които се занимаваха с ши-и-ибаните за-СТРАХ-овки), че психоаналитиците имаха осигурено препитание за години напред… Ако през лятото на 2002 на някого му се приискаше да се озове на диванчето на специалист, не му оставаше нищо друго, освен да се запише и търпеливо да чака поне шест месеца.
Оказа се, че в крайна сметка мога да спя с тези предмети, намиращи се в жилището ми, макар и не особено добре. Нощем те ми нашепваха разни неща. Често лежах буден чак до два посред нощ и си мислех за Морийн Ханън, която чувстваше, че е достигнала онази възраст (и степен на незаменимост в службата), че да носи потресаващо красивата си дълга коса както си иска. Или се сещах за различни хора, които тичаха из залата по време на коледното тържество, подхвърляйки си пърдяща възглавничка на Джими Игълтън. Спомних си как Брус Мейсън ме попита дали въпросният цар на купона не ми прилича на клизма за елфове — точно така каза, елфове, а не елфи, и мисловните асоциативни процеси ми помогнаха да се сетя, че раковината всъщност беше негова. Естествено. Брус Мейсън, Повелителят на мухите. Покрай него се сетих за Джеймс Мейсън, който бе играл Хумберт Хумберт във филма, заснет в онези далечни времена, когато Джеръми Айрънс още беше господин Никой. Паметта е лукава маймунка — веднъж ти се подчинява, а друг път — не. Ето защо и аз побързах да сляза на партера, след като намерих очилата в апартамента си. В този момент изобщо не мислех за индукция и дедукция — исках само потвърждение, че случилото се е истина, а не плод на въображението ми. Джордж Сеферис има едно стихотворение, в което се пита: „Дали това са гласовете на нашите починали приятели, или е просто грамофонът?“ Има моменти, когато нещо сякаш те кара да зададеш този въпрос на човека до себе си. Или… по-добре чуйте какво ще ви разкажа.
Беше в края на осемдесетте, малко преди печалният ми двегодишен романс с алкохола да приключи. Събудих се посред нощ в своя кабинет, защото бях заспал на бюрото си. Затътрих се към спалнята и щом посегнах към ключа за осветлението, забелязах, че в стаята има някой. В главата ми проблесна мисълта, че вкъщи е проникнал крадец наркоман с евтин патлак трийсет и втори калибър в треперещата си ръка, и сърцето ми за малко щеше да изскочи от гърдите. Включих лампата с едната си ръка, а с другата тъкмо посягах да взема нещо тежичко от скрина (даже снимката на майка ми в сребърната рамка щеше да свърши работа), когато установих, че среднощният крадец съм аз. Взирах се изумено в собствения си образ, отразен в огледалото на отсрещната стена — ризата ми бе разпасана, а косата ми щръкнала… Бях ядосан и отвратен от себе си, но в същото време изпитвах и безкрайно облекчение.
33
Ислямист и член на „Ал Кайда“, смятан за водач на терористичната група, извършила атентата срещу Световния търговски център. — Б.пр.