Сега жадувах да се случи нещо подобно. Искаше ми се цялата тази история да се окаже нещо като огледалото в спалнята ми, грамофона на Сеферис или дори някаква лоша шега (дело на някой от онези, които знаеха защо през въпросния септемврийски ден не отидох на работа). Обаче знаех, че нещата не стоят така. Пърдящата възглавничка наистина се беше настанила в апартамента ми. Можех да прокарам пръсти по катарамите на керамичните обувки на Алиса и да погаля жълтата й керамична коса. И ясно виждах годината върху пенито, запечатано в прозрачното пластмасово кубче.
Брус Мейсън, известен още като Човекът раковина и Повелителят на мухите, намери тази голяма розова раковина, когато от фирмата бяхме на юлски пикник на Джоунс Бийч. Хамбургерите и наденичките цвърчаха апетитно върху огъня и щом станаха готови, Брус протръби с находката си, призовавайки всички на обяд. После се опита да покаже на Фреди Лаунс как да направи същото, ала звуците, които Фреди изтръгна от раковината, повече приличаха на пърденето на възглавничката. Кръгът се затвори. Рано или късно всеки мисловен наниз от асоциации се превръща в огърлица.
В края на септември ме осени идея, която беше толкова простичка, че се запитах как не ми е хрумнала по-рано. Защо държах вкъщи тези нежелани боклуци? Защо не се избавех от тях? В крайна сметка никой не ми ги беше поверил — хората, на които принадлежаха, нямаше да дойдат след месец или година с молба да им ги върна. За последен път бях видял лицето на Клив Фаръл на един от онези плакати, които изчезнаха до ноември 2001. Всички смятаха (макар и да не смееха да го изрекат), че подобни самоцелни почести към загиналите ще прогонят туристите, които отново посещаваха Града на забавленията. Да, случилото се беше ужасно, всички нюйоркчани бяха единодушни по този въпрос, ала животът продължаваше и Матю Бродерик отново радваше публиката с „Продуцентите“34.
Вечерта си взех храна за вкъщи от китайския ресторант, намиращ се на две преки от дома ми. Възнамерявах както обикновено да хапна пред телевизора, докато Чък Скарбъро35 ми обяснява нещата от живота.
Прозрението ме осени в момента, в който включих телевизора. Нежеланите свидетелства за отдавна отминалите дни не ми бяха оставени на съхранение, нито пък представляваха веществени доказателства. Да, престъпление имаше, всички го знаеха, но престъпниците отдавна бяха мъртви, а онези, които ги бяха направлявали, си бяха плюли на петите. Някой ден в далечното бъдеще можеше и да има съдебен процес, но Скот Стейли определено нямаше да бъде призован на свидетелската скамейка, а пърдящата възглавничка на Джими Игълтън никога нямаше да стане веществено доказателство номер едно.
Оставих пилешкия специалитет „Генерал Цзо“ под похлупак в алуминиева чиния, взех от полицата над рядко използваната от мен пералня плик за мръсно бельо, пуснах вътре всички нежелани предмети (щом го вдигнах, се учудих колко са леки) и се качих в асансьора. Здраво завързаният плик беше на пода между краката ми. Напуснах сградата, отидох до ъгъла на Седемдесет и пета и Парк Авеню, огледах се, за да се уверя, че никой не ме наблюдава (бог знае защо се боях да не ме забележат, сякаш вършех някакво престъпление) и хвърлих плика в контейнера за смет. После се отдалечих, като още веднъж се обърнах, за да погледна през рамо. Бейзболната бухалка примамващо стърчеше над ръба на контейнера. Не се и съмнявах, че някой ще я вземе. Навярно още преди Чък Скарбъро да отстъпи мястото си на Джон Сийгънталър или който там заместваше Том Брокоу36 тази вечер.
По пътя към къщи отново се отбих в китайския ресторант за още една порция „Генерал Цзо“.
— Последната не ви ли хареса? — попита ме разтревожено Роза Мин, която седеше зад касата. — Защо?
— Напротив, беше много вкусно — отвърнах. — Просто реших, че тази вечер искам да хапна две порции.
34
Прочут сатиричен мюзикъл от 2001, създаден по игралния филм на Мел Брукс, в който героите поставят на сцена най-лошата пиеса на света — написаната от бивш нацист „Пролет за Хитлер“. — Б.пр.
35
Роден през 1943 телевизионен говорител, писател и авиатор; жива легенда в американската телевизия. — Б.пр.