Тя се засмя, сякаш не бе чувала по-забавна шега, разсмях се и аз. Гръмко. Както се смее човек, когато му е леко на душата. Не помнех кога за последен път съм се смял така непринудено. При всички случаи е било преди сградата, в която се помещаваше застрахователна фирма „Лайт и Бел“, да се сгромоляса върху Уест Стрийт.
Слязох от асансьора и извървях дванайсетте крачки до вратата на апартамент 4-Б. Чувствах се както навярно се чувстват тежко болните хора, когато някоя сутрин открият, че температурата им е спаднала. Пъхнах под мишница пакета с пилешкото (не ми беше удобно, но щях да изтърпя две-три секунди) и отключих. Светнах лампите. На масичката, на която държах сметките за плащане, квитанциите и напомнянията от библиотеката за невърнати книги, лежаха смешните тъмни очила на Соня д’Амико с червените рамки и сърцевидните стъкла. Соня д’Амико, която според Уорън Андерсън (който, доколкото знаех, беше единственият жив служител на „Лайт енд Бел“ освен мен), бе скочила от сто и десетия етаж на поразения небостъргач.
Той твърдеше, че е виждал снимка, запечатала падането й. Соня придържала полата си, за да не се оголят бедрата й, косата й стърчала на фона на дима и синьото небе, а върховете на обувките й сочели надолу. Това описание ме беше накарало да се замисля за „Падане“ — стихотворението, написано от Джеймс Дики37 за стюардесата, която се опитва да насочи към водата тялото си, падащо като камък, сякаш после ще изскочи на повърхността, ще тръсне глава и ще поиска кока-кола.
— Почувствах как ми прилошава — каза ми Уорън през онзи ден, докато седяхме в „Бларни Стоун“. — Прииска ми се никога вече да не видя тази фотография, обаче знам, че ще я помня до края на живота си. Скот, на снимката се виждаше лицето й — според мен тя е вярвала, че по някакъв начин… да, по някакъв начин, колкото и невероятно да звучи, всичко ще завърши благополучно.
Не си спомнях като възрастен някога да съм крещял от ужас, но за малко щях да надам вик, щом отместих поглед от очилата на Соня към „Уредника на искове“ на Клив Фаръл, който отново бе подпрян в ъгъла на дневната. Дълбоко в съзнанието ми вероятно бе загнездено, че входната врата е отворена и съседите ми от четвъртия етаж ще ме чуят, ако закрещя. И тогава щеше да ми се наложи да обяснявам това-онова, както казват някои…
Притиснах длан към устата си, за да сподавя надигащия се вик. Пакетът с пилешкия специалитет „Генерал Цзо“ тупна на пода на антрето и се скъса. Едва се насилих да погледна натам. Тъмни късчета месо можеха да бъдат какво ли не…
Отпуснах се на единствения стол в антрето и с длани закрих лицето си. Не изкрещях (дори не извиках) и след известно време даже събрах разпиляната храна. Съзнанието ми се мъчеше да се върне към предметите, които бяха успели да ме изпреварят от ъгъла на Парк Авеню и Седемдесет и пета улица, но всеки път, когато мислите ми се втурваха натам, аз рязко дърпах поводите и ги връщах обратно.
Тази нощ, докато лежах в кревата, чух доста разговори. Отначало говореха предметите (с тихи гласове), после хората, които ги бяха притежавали, им отговаряха (малко по-високо). Обсъждаха пикника на Джоунс Бийч, изпълнен с кокосовия аромат на лосиони против изгаряне и звуците на „Мамбо номер 5“ на Лу Бега, разнасящи се от портативното стерео на Миша Бризински… Говореха за фризбитата, летящи над плажа, и кучетата, тичащи подире им… за малчуганите, които си играеха на мокрия пясък. Майки с носове, намазани с крем, и с модни бански от каталога на „Лендс Енд“ наглеждаха рожбите си. Колко ли деца бяха изгубили през онзи ден своите любящи майки или бащи, хвърлящи фризбита? Това бе математическа задача, която нямах никакво желание да решавам… за разлика от гласовете, които слушах през нощта. Те отново и отново се връщаха към нея, търсейки отговора.
Спомних си как Брус Мейсън наду раковината и се обяви за Повелителя на мухите. Как Морийн Ханън ми каза веднъж (не, не беше на Джоунс Бийч, а някъде другаде), че „Алиса в страната на чудесата“ е първият психеделичен роман в света. Как един следобед Джими Игълтън сподели с мен, че синът му има проблеми с ученето, а и заеква (два проблема на цената на един) и че сигурно ще му трябват частни учители по математика и френски, за да завърши средното си образование.
Докато не започне да разчита на намаленията, полагащи се на членовете на Асоциацията на хората със забавено умствено развитие — точно така се изрази Джими. Беше пребледнял и брадата му беше набола, сякаш сутринта не се беше избръснал добре.