— Отмениха го като много други мероприятия през този ден. Останахме в леглото и гледахме телевизия чак до изгрев-слънце. Опитвахме се поне малко да дойдем на себе си. Разбирате ли за какво говоря?
— Да.
— Започнахме да обсъждаме кой от познатите ни би могъл да се окаже там. Предполагам, че не сме били единствените, водещи подобен разговор.
— Сетихте ли се за някого?
— За брокера от „Шиърсън Лемън“ и помощник-управителя на книжарницата „Бордърс“ в Търговския център. Единият беше жив и здрав. Другият… ами, досещате се какво му се е случило. Ще ми кажете ли какво ви притеснява?
Е, явно нямаше да се наложи да увъртаме. Още не бяхме стигнали до ресторанта, а ето че щях да изплюя камъчето.
— Можех да съм там — отвърнах. — Трябваше да съм там. Там работех. В застрахователна компания, намираща се на сто и десети етаж.
Тя спря и се ококори от изумление. Навярно минувачите ни взеха за двойка влюбени.
— Скот, не!
— Скот, да — натъртих. И най-накрая разказах на някого как на единайсети септември се събудих с очакването, че този ден ще премине по същия начин като всеки друг работен ден — ще започне с кафето, което изпивах в банята, докато се бръснех, и ще завърши с какаото, на което се наслаждавах, докато гледах полунощната емисия новини по Тринайсети канал. „Един ден като всеки друг“ — точно това си мислех. И ще ви кажа, че според мен всички американци бяха свикнали с ежедневието си и бяха започнали да го приемат за даденост. Ала какво се случи после? Самолет! Врязващ се в небостъргач! Ха-ха, шибани копеленца, хубав номер ви погодиха и сега половината свят ви се подиграва!
Разказах й как в седем сутринта погледнах през прозореца и видях, че в небето няма нито едно облаче, а то самото е толкова синьо и се издига тъй високо, че отвъд него почти се виждаха звездите. После й казах за гласа. Мисля, че всички чуваме различни въображаеми гласове и постепенно свикваме с тях. Когато бях на шестнайсет, един от моите гласове предположи, че ще изпитам страхотно удоволствие, ако мастурбирам в бикините на сестра си. „Тя има хиляди бикини и въобще няма да забележи липсата на някой чифт“ — заяви уверено гласът. Естествено не разказах на Пола Робсън за въпросния епизод от пубертета си — само споменах, че този глас бе гласът на пълната безотговорност и го наричах „Господин Глей си кефа и майната му на всичко останало.“
— Господин Глей си кефа и майната му на всичко останало? — попита тя, сякаш не ме беше чула добре.
— Като в онази песен на Джеймс Браун, краля на соула…
— Щом така казвате…
Напоследък господин Глей си кефа и майната му на всичко останало се обаждаше все по-рядко, а откакто зарязах пиенето, почти замлъкна. В този ден обаче се пробуди от дългия си сън, за да ми каже двайсетина думи. Двайсетина думи, които промениха живота ми. Спасиха живота ми.
Първите осем чух, докато седях на леглото: „Ей, що не кажеш, че си болен, а?“ Следващите дванайсет — докато вървях към банята, почесвайки левия си хълбок: „Няма ли да е яко да прекараш целия ден в Сентръл Парк?“ Нямаше никакви предупреждения или предчувствия; това все пак беше гласът на господин Майната му на всичко, а не на Бога. Вариация на моя собствен глас (като всички останали гласове), който ме убеждаваше да се скатая от работа. „Достави си малко удоволствие, мамка му!“ Доколкото си спомнях, за последен път бях чул този глас, докато висях в един бар на Амстердам Авеню, където се провеждаше конкурс за караоке-изпълнения: „Ще пееш с Нийл Даймънд, бе, идиот! Качвай се веднага на сцената и си направи кефа!“
— Мисля, че разбирам за какво говорите… — усмихна се неуверено тя.
— Наистина ли?
— Ами… веднъж свалих блузката си в един бар в Кий Уест и спечелих десет долара, танцувайки под звуците на „Мадамите от бара“39. — Пола замълча. — Едуард не знае за това и ако му кажете, ще бъда принудена да забода в окото ви някоя от иглите му за вратовръзка.
— Опасна жена сте вие, госпожо — подхвърлих и тя широко се усмихна. Усмивката й веднага я подмлади. Казах си, че ненапразно я бях поканил на обяд.
Влязохме в ресторанта. Вратата бе украсена с картонена пуйка, а облицованите със зелени плочки стени бяха декорирани с картонени пилигрими.
— Послушах господин Глей си кефа и майната му на всичко и сега съм тук — заявих. — Освен мен обаче тук са и някои други неща, по отношение на които той не може да ми помогне. Неща, от които не мога да се избавя. Тъкмо за тях искам да си поговорим.