Кимнах.
— Нямаше откъде да го знаем. Всяка раздяла може да се окаже последна, обаче не го знаем. Благодаря ви, господин Стейли. Благодаря ви, задето дойдохте и ми донесохте раковината. Вие сте добър човек. — Тя се усмихна едва-едва. — Помните ли как стоеше на брега, гол до кръста, и тръбеше с нея?
— Да. — Не можех да откъсна поглед от кутията в ръцете й. Знаех, че по-късно ще седне в хола, ще извади раковината, ще я сложи на скута си и ще заридае. Знаех и нещо друго — че тази раковина няма да се появи отново в апартамента ми. Вече си беше у дома.
Върнах се на гарата и хванах обратния влак за Ню Йорк. По това време на деня — вече беше ранен следобед — вагоните бяха почти празни и аз седях до мръсния прозорец, загледан в реката и силуетите на небостъргачите, открояващи се на фона на небето. През облачните и дъждовни дни човек винаги пресъздава тези силуети във въображението си, сглобявайки ги късче по късче.
На следващия ден възнамерявах да отида в Реуей, носейки прозрачното пластмасово кубче със себе си. Навярно детенцето щеше да вземе кубчето и да го разглежда с интерес. При всички случаи „пенсионният фонд“ на Роланд Ейбълсън щеше да изчезне от живота ми. Помислих си, че най-трудно ще ми бъде да се избавя от Царя на купона — пърдящата възглавничка на Джими Игълтън. Не можех да кажа на съпругата му, че съм я взел вкъщи за уикенда, за да се поупражнявам, нали? Обаче необходимостта е майка на изобретателността и знаех, че в края на краищата ще съчиня някаква повече или по-малко правдоподобна история.
Хрумна ми, че с течение на времето в жилището ми могат да се появят и други предмети. И ще излъжа, ако кажа, че смятах тази перспектива за потискаща. Когато върнеш нещо, което хората смятат за изгубено завинаги — когато върнеш някакъв предмет, който те могат да подържат, — човекът, който го връща, винаги е възнаграден. Дори да става дума за дреболии като смешни тъмни очила или монетка в прозрачно кубче… Да, наистина си има своите плюсове.
Денят на дипломирането
Джанис така и не можа да реши как да нарича дома на Бъди, който е твърде голям за къща и твърде малък за замък, а от названието на табелката в началото на алеята — „Харбърлайтс“ — й призлява. Звучи като някой ресторант от Ню Лондон, където няма специалитет без риба. Ето защо обикновено казва „у вас“. Например „Да отидем у вас да поиграем тенис“ или „Какво ще кажеш да идем у вас и да поплуваме“.
„Почти същото е и с името на Бъди“ — мисли си тя, докато го гледа как прекосява моравата, вървейки към басейна. Никак не й се иска да нарича гаджето си Бъди, но когато името му е Брус, май няма особено голям избор.
Има проблем и с изразяването на чувствата си. Знае, че той иска да я чуе как му казва, че го обича, особено в деня на дипломирането му — това определено би го зарадвало повече от сребърния медальон, който му беше подарила, — ала просто не може да го направи. Не може да събере сили и да каже „Обичам те, Брус“. Единственото, което е в състояние да изрече (и то с цената на големи усилия) е „Ужасно съм привързана към теб, Бъди“.
— Не й се сърдиш за онова, което каза, нали? — попита той, преди да отиде да си сложи банските. — Или пък заради това не искаш да влезеш?
— Естествено, че не й се сърдя, само искам да потренирам още малко. И да се полюбувам на гледката.
А гледката наистина е невероятна. Джанис не може да й се насити. Оттук се вижда целият Ню Йорк — небостъргачите изглеждат като сини играчки, а прозорците на най-високите етажи блестят под слънцето. Джанис си казва, че само от разстояние Ню Йорк изглежда красив и спокоен. Обожаваше тази илюзия.
— Защото баба си е такава — продължава той. — Вече я познаваш. Каквото й е в ума, това й е на езика.
— Знам — кимва Джанис. Всъщност харесва бабата на Бъди, която не полага никакви усилия да прикрие снобското си снизхождение. И то винаги се проявяваше по един или друг начин. Те бяха великият род Хоуп, заселили се в Кънектикът под съпровода на цял сонм небесни ангели, обсипващи ги с божията благодат… Докато тя е Джанис Гандолевски и ще получи дипломата си от гимназия „Феърхейвън“ чак след две седмици, когато Бъди заедно с три свои приятелчета вече ще се катери по „Апалаческата пътека“41.
Тя се обръща към коша с топки — високо, стройно момиче, с дънкови шорти, блузка без ръкави и маратонки. Мускулите на краката й ритмично се стягат и отпускат, докато се изправя на пръсти при всеки сервис. Изглежда добре и го знае, ала не си вири носа. Умна е и също го знае. Малко момичета успяват да свалят момчета от Академията и да имат с тях връзки, различни от типа „дай да се изпраскаме“, възникващи по време на Зимния карнавал или пролетните уикенди, — и тя го беше постигнала въпреки фамилията си, която я съпровожда навсякъде като консервена кутия, завързана за бронята на семейната кола. Беше отбелязала този социален хеттрик с Брус Хоуп, известен още като Бъди.