Малко след залеза

Така стигам до колета, който ти изпращам заедно с писмото. Надявам се да го погледнеш, когато свършиш с четенето. Знам, че си зает, но — ако ще има ефект! — мисли за мен като за влюбеното до уши момиче с плитката, която все се разплиташе, и което непрекъснато се мъкнеше с вас!

Въпреки че Джон имаше самостоятелна практика, през последните четири години от живота си поддържаше близки колегиални отношения с други двама психоаналитици. След смъртта му папките със случаите му отидоха при единия от тях. Въпросната документация се намираше в офиса му. Докато разчиствах кабинета му вкъщи обаче, се натъкнах на неголемия ръкопис, който ти изпращам. Той представлява записките по случая на пациента, когото брат ми нарича „Н.“, ала аз съм виждала записките по другите му случаи (не съм го шпионирала; случвало се е някоя папка да лежи разтворена на бюрото му) и мога да кажа, че доста се различават. Въпросните записки например не са правени в кабинета му, както обикновено, понеже не са озаглавени като останалите и не носят червения печат „ПОВЕРИТЕЛНО“. Също така върху страниците се вижда размита вертикална черта — нещо, характерно за домашния му принтер.

Обаче има и нещо друго, както сам ще се убедиш, когато отвориш колета. Върху папката брат ми е написал две разкривени думи с черен маркер: „ИЗГОРИ ТОВА“. И аз за малко да го направя, без дори да погледна вътре. „Боже господи — помислих си, — ами ако вътре има наркотици или разпечатки на суперперверзни порностраници от интернет?“ И в края на краищата — нали съм дъщеря на Пандора, — любопитството ми надделя. Сега ми се иска да се бях сдържала.

Чарли, мисля, че вероятно брат ми е замислял книга, нещо популярно в духа на Оливър Сакс43.

Съдейки по този ръкопис, очевидно вниманието му е било насочено към поведението на страдащите от обсесивно-компулсивно разстройство44 и когато добавих този факт към самоубийството му (ако е било самоубийство!), се зачудих дали пък интересът му не се е пробудил от онази стара сентенция: „Лекарю, излекувай себе си!“

Както и да е, сметнах случая на Н. и хаотичния дневник на брат ми за обезпокояващи. Доколко обезпокояващи? Достатъчно, за да изпратя ръкописа — който не съм копирала, така че това е единственият екземпляр, — на един приятел, когото Джони не е виждал от десет години, а аз — от четиринайсет. Помня, че в началото си казах: „Навярно може да се публикува някъде. Може да послужи като жив спомен за брат ми.“

Ала вече не мисля така. Работата е там, че ръкописът сякаш е „жив“, и то не в добрия смисъл. Познавам местата, за които се споменава (бас държа, че ти също ще разпознаеш част от тях — например поляната, за която Н. говори, както отбелязва и Джони, се намира недалеч от училището, в което ходехме като деца) и след като прочетох записките, изпитах силно желание да проверя дали пък не мога да ги открия. И то не въпреки обезпокоителния характер на ръкописа, а именно заради него. Това ако не е натрапчива идея, здраве му кажи.

Струва ми се, че търсенето на въпросните места няма да доведе до нищо добро.

В същото време смъртта на Джони не ме оставя на мира. Не, не само заради това, че ми е брат. Усещам, че ръкописът, който ти изпращам, също има своя дял. Ще го прочетеш ли? Много бих се радвала да го прочетеш и да ми кажеш какво мислиш. Благодаря ти предварително, Чарли. Надявам се да не го приемеш като натрапничество от моя страна. И… ако случайно решиш да уважиш искането на Джони и го изгориш, изобщо няма да възразя.

С приятелски чувства,

от „малката сестричка“ на Джони Бонсейнт,

Шийла Бонсейнт Ле Клер

964 Лисбън Стрийт

Люистън, щата Мейн 04240

ПП. Господи, колко си падах по теб навремето!