„Знам, че изглеждам възрастен за четирийсет и осем годишен мъж — казва ми Н. — Това е така, защото не мога да заспя. Пробвал съм ембиън45 и другото, зеленото, но единственият ефект е, че през целия ден се чувствам като парцал.“
Когато го питам откога страда от безсъние, му трябва известно време, докато даде отговора си.
— Десет месеца.
Питам го дали проблемът с безсънието го е накарал да дойде при мен. Той гледа в тавана и се усмихва. Повечето ми пациенти избират да седнат на стола (поне при първото си посещение) — една жена ми каза, че кушетката щяла да я накара да се почувства като героиня от карикатура в „Ню Йоркър“, — ала Н. веднага се насочва натам. Излегнал се е, а ръцете му са сключени на корема.
— Мисля, че и двамата знаем отговора на този въпрос, доктор Бонсейнт — казва ми той.
Питам го какво има предвид.
— Ако исках да се избавя от торбичките под очите си, щях да отида при пластичен хирург или при семейния си лекар — между другото, именно той ви препоръча, каза, че сте много добър, — и да поискам нещо по-силно от ембиън и онова другото, зеленото. Със сигурност има нещо по-силно, нали?
Аз мълча.
— Доколкото разбирам от психология, безсънието винаги е симптом за нещо друго.
Казвам му, че невинаги е така, но по принцип е прав. И добавям, че ако е налице и друг проблем, симптомите рядко се ограничават само до безсънието.
— О, но аз имам и други — заявява Н. — Симптоми да искате. Погледнете обувките ми например.
Правя го. Носи туристически обувки, от онези с дебелите подметки, с връзки. Лявата е вързана в горната част на езичето, ала дясната — в долната. Казвам му, че това е много интересно.
— Така е — кимва пациентът ми. — Когато бях в гимназията, беше модерно момичетата да връзват маратонките си в долната част на езика, ако си имат гаджета. Или ако си падаха по някое момче и искаха да ходят с него.
Питам го дали си има гадже, воден от мисълта, че така може би ще го освободя от напрежението, което усещам в позата му — кокалчетата на сключените му пръсти са побелели, сякаш се бои, че ще отлетят, ако не приложи известно усилие, за да ги задържи, — ала той не се засмива. Дори не се усмихва.
— Мисля, че съм малко старичък за сърдечни вълнения — отбелязва Н. — Но пък има нещо, което искам от все сърце.
После се замисля.
— Опитах се да завържа и двете си обувки в долната част на езика. Не помогна. Но вижте, едната горе, а другата долу — от това май имаше някакъв ефект. — Той освобождава дясната си длан от мъртвата хватка на лявата и доближава палеца и показалеца си, така че върховете им почти се докосват. — Горе-долу такъв.
Питам го какво иска от все сърце.
— Искам главата ми отново да си бъде наред. Това, да си лекуваш съзнанието, като връзваш обувките си според някакъв гимназиален код… леко променен, за да отговаря на сегашната ситуация… това си е налудничаво, не мислите ли? А лудите хора не търсят помощ. Ако им е останал мъничко здрав разум — какъвто е моят случай, смея да твърдя — те си го знаят. Ето защо съм тук.
Н. отново сключва пръсти и ме поглежда. Погледът му е едновременно предизвикателен и плах. И както ми се струва — в него се долавя някакво облекчение. Навярно много пъти е лежал буден, мъчел се е да си представи как споделя пред психиатъра страховете относно психиката си… и когато най-сетне го стори, аз нито избягах с писъци от стаята, нито извиках мъжете с белите престилки. Някои пациенти си мислят, че държа цял отряд мъже с бели престилки в съседната стая, въоръжени с пеперудени сакчета и усмирителни ризи.
Карам го да ми даде няколко примера за психичния проблем, който го измъчва, и той свива рамене.
— Обичайните обсесивно-компулсивни глупости. Сигурен съм, че сте ги чували стотици пъти. Дошъл съм при вас, за да се справим с първопричината на тези симптоми — случилото се през август миналата година. Помислих си, че можете да ме хипнотизирате и да ме накарате да го забравя.
И Н. ми отправя поглед, изпълнен с надежда.
Казвам му, че макар и да няма невъзможни неща, хипнозата действа най-добре, когато се използва, за да пробуди някой спомен, а не да го потисне.
— Аха — кимва той. — Не го знаех. Мамка му. — Отново поглежда към тавана. Мускулчетата около устата му помръдват и си мисля, че има да ми каже още нещо. — Може да се окаже опасно, нали си давате сметка за това? — Н. замлъква, но паузата е съвсем кратка; мускулчетата около челюстта му продължават да се свиват и отпускат. — Това, което не е наред с мен, може да се окаже много опасно. — Отново пауза. — За мен. — Миг размисъл. — А може би и за други хора.