XXXV
Към края, както пишех аз
самин във вечерта смълчана,
напомни ми със своя глас
познат сорбонската камбана,
че време за вечерня стана —
прибрах смирено аз ръце
и бе душата ми призвана
да се помоли от сърце.
XXXVI
Пък със молитвения стих
дойде и пълната забрава,
а не от туй, че вино пих;
но аз усетих как тогава
дълбоко паметта скътава
във своя шкаф това, което
според човешката представа
са истините, общо взето.
XXXVII
Асимилирани, формални,
обект на не един диспут,
от тези истини витални
човек, изпадайки във смут,
периодично става луд
и действа като лунатик.
Това го знам от онзи труд
на Аристотел, грък велик.
XXXVIII
От силно чувство бях обзет
и неговото тържество
разбуди разума ми клет
и цялото ми същество,
докато мойто мъжество
се задушаваше в забрава,
не подозирайки какво
единодействие настава.
XXXIX
Притихна моят дух тогаз
и неподвластен на страстта,
реших да сложа точка аз,
но бе замръзнало в нощта
мастилото, а пък свещта —
угаснала… И в този студ
заспах, обзет от мисълта,
че съм приключил с моя труд.
XL
На времето останал верен,
раздаде своето Вийон:
като лопата беше черен,
изстискан бе като лимон
и нямаше дори подслон
да завещае на другар —
без грош под този небосклон,
не доживя да стане стар.