— Хубав златен пръстен имаш — казва най-после той.
— Искаш ли да го премериш?
Изваждам пръстена от безименния си пръст и му го подавам. Той го слага, като издава с лакомо изражение дебелите си устни, и след като опитва, успява да го нахлузи на малкия си пръст. След това поставя ръката на ръба на преградката и потъва в съзерцание. Аз веднага оставам четката и чесалото и започвам да оседлавам кобилите. Не разменяме никакви думи.
Двете кобили аз ги бях купил от един каскадьор, който навярно бе прекъснал да работи. Едната се наричаше Моргана, другата — Мелюзина14: две жалки имена, които обаче сигурно са били ефектни на един афиш. И двете непорочно бели, с дълги опашки и с гъста грива.
Господин Лормио ги видя у мен и ги поиска заедно с трите скопени коня англо-арабска порода. Напразно го увещавах, че това са животни за цирк или за кино, тоест — опасни за оня, който не знае как да се отнася с тях. Той се заинати и какъвто си беше арогантен, остави на мен да реша: или петте коня, или нищо. Отстъпих. Така се казва: той плати добра цена.
Мислех, че на Лормио ще му дотегне да държи в конюшнята си животни, на които да не посмее да се довери. Нищо подобно. Те му донесоха слава. През лятото на 76 година той замоли два пъти Биржита да ги поязди пред гостите му. Плати й по двеста франка за всеки сеанс. Вярно е, че номерът включваше и падане. Но за такава цена Биржита, която не беше безкористна, би падала всеки следобед.
Жителите на Ла Рок се бяха наредили на терасата на замъка, когато пристигнах на полянката, като водех Моргана, а след мен Арман с Мелюзина. Приближих се и ги предупредих, ако падна, да не мърдат и да не викат. Излишно предупреждение. Днес аз замествах телевизията и ларокци бяха изпаднали вече напълно в блажената пасивност на зрители. Сърцето ми се сви от детинската им радост, прибавена към мършавостта им и крадливите погледи, които не преставаха да хвърлят към Фюлбер — сякаш се чувствуваха почти виновни, задето се забавляват.
Денят на събитието бе опърлил, но не и унищожил тревата на поляната и аз направих пеш с Моргана две обиколки по тази „рогозка“. Не беше лоша, тъй като дъждът бе размекнал земята, но не толкова, че да я направи шуплива. Яхнах кобилата и направих две обиколки раван, после една трета — с цяла поредица преобръщания, за да се уверя, че Моргана не е забравила нищо от дресировката си. Започнах четвъртата обиколка и дадох на Моргана знак или по-скоро знаците на нейния номер. Притиснах крака до хълбоците й, взех юздите в лявата ръка и изведнаж, като я стиснах още повече, вдигнах в същото време дясната си ръка напред: тогава Моргана започна да извършва великолепна поредица от скокове, които създаваха у зрителя впечатление, че тя иска да ме свали от седлото. Всъщност тя само ми се подчиняваше. И макар че бях силно разтърсван, не рискувах нищо опасно дори в момента, когато размахвах отчаяно във въздуха дясната си ръка, сякаш се задържах с най-голяма мъка на гърба на някакъв див кон.
Направих три поредици скокове, прекъсвани от периоди на спокоен ход, и след една обиколка раван слязох от кобилата.
Заобиколен от двете страни от Фабрьолатр и Газел, Фюлбер, който бе седнал на първия ред, благодушно разположен, опрян на каменната балюстрада, ми извика едно кратко „браво“ и направи движение, като че ли ръкопляска. Тогава стана нещо неочаквано. Фюлбер бе удавен в ентусиазма на ларокци. Те ръкопляскаха оглушително и продължаваха настойчиво да аплодират дълго, след като той бе прекратил учтивото си движение. Бях зает да оправям стремената на Мелюзина и проточих работата, като крадешком наблюдавах Фюлбер. Беше блед, със стиснати устни, неспокоен поглед. Колкото повече продължаваха ръкоплясканията — всъщност напълно несъответствуващи на краткия спектакъл, който бях дал, толкова по-силно навярно му беше впечатлението, че аплодисментите бяха срещу него.
Възседнах Мелюзина. С нея работата беше друга. Номерът се състоеше в падане. Какво красиво и добро животно е тая Мелюзина! И колко пари е докарала сигурно тя на своя каскадьор при снимането на някой филм, когато се е строполявала под неприятелските куршуми. Подготовката продължи доста дълго. Всичките й мускули трябваше да се затоплят, за да може тя да падне безопасно. Щом я почувствувах разгорещена, освободих краката си и кръстосах стремената пред седлото. После направих един възел на юздите, за да ги скъся и да попреча на Мелюзина да се спъне в тях при падането. Като свърших, пуснах я в галоп. Бях решил, че падането ще стане при завоя, преди най-близката права линия на замъка, и в момента, когато започваше завоят, дръпнах юздата отдясно и наведох тялото си на другата страна, което естествено я накара да загуби равновесие. Тя се строполи, поразена от неприятелската стрелба. Плъзнах се над врата й и се изтърсих на бойното поле. Чу се едно „ох!“ от изненада, после едно „ах!“, когато скочих на крака. Мелюзина през това време лежеше просната на хълбок, сякаш умряла на място, с полегнала на земята глава и затворени очи. Доближих се до нея, вдигнах поводите и изцъках с език: тя веднага се изправи.