Друг въпрос, който не съм взел пред вид: връзката между прикритието при Седемте бука и крепостта. Необходимо е хората от бункера, като видят, че до дъсчената ограда се доближава група хора, да могат да ни предупредят със сигнал, невидим за нападателите; така бихме спечелили ценни секунди за настаняване на бойците.
Прехвърлям този проблем в главата си през втората половина на нощта, без да намеря някакво разрешение. Знам, че е втората, защото, както бях наредил, Миет ме събуди, после Мейсоние — в края на караула си, — а през всичкото това време аз кроя безсмислени планове за телени мрежи, плъзгащи се по множество халки и свързващи бункера с крепостта. Сигурно дремя, а може би сънувам, защото безсмислието продължава. В един момент се сещам с радост, че един walkie-talkie18 би разрешил въпроса, но в следващия си казвам разочаровано, че никога не съм имал такъв.
Все пак трябва да съм заспал, защото подскачам, когато Кати, наведена над мене, ме разтърсва по раменете, казва ми тихо, че е моят ред, като лекичко ме захапва по ухото, на което ми говори.
Кати е оставила отворена една от амбразурите на крепостта и не знам кой — може би Мейсоние — е занесъл там една от нашите скамейки. Много добре, защото отворът е твърде нисък, за да може човек да застане удобно, без да е седнал. Вдишвам няколко пъти дълбоко, въздухът е чудно свеж, така че след тази неспокойна нощ имам учудващото усещане на младост и сила. Сигурен съм, че Вилмен ще ни нападне. Убили сме неговия Бебел, той ще иска да ни накаже. Но съвсем не съм сигурен дали, преди да ни нападне, няма да направи последен опит да разбере с какво разполагаме. След като знае от Ерве за съществуването на оградата, той сигурно се запитва, и не без безпокойство, какво се крие зад нея. Ако добре съм схванал психологията на този побойник, чувството му за чест ще го накара да отмъсти за Бебел, обаче занаятът му ще му издиктува да не напада слепешката.
Нощта не просветлява така бързо и аз едва различавам на четиридесет метра пред себе си барикадата, още повече, че старите дървета, от които е направена, се сливат с обкръжението. Напрежението на очите при лоша видимост е извънредно уморително; аз много пъти прокарвам по клепачите пръстите на лявата си ръка.
Тъй като ми се доспива, ставам, правя няколко крачки по пътеката на крепостта и тихо си повтарям всичките познати басни от Лафонтен. Прозявам се. Пак сядам. Някаква светкавица озарява небето по посока на Седемте бука. Изненадан съм, защото времето не предсказва буря, и ми са необходими две-три секунди, преди да разбера, че Пейсу и Колен са ми изпратили от бункера оптичен сигнал с джобното фенерче. В същия миг камбаната при дървената ограда удря два пъти.
Изправям се с разтуптяно сърце, биещи слепоочия и влажни длани. Да отида ли? Не е ли хитрост? Някаква клопка на Вилмен? Няма ли да загърми с бомбохвъргачката си точно когато отворя шпионката?
На вратата на входната крепост се появява Мейсоние с оръжие в ръка. Той ме гледа и погледът му, който очаква от мене да действувам, ми възвръща цялото хладнокръвие. Казвам тихо:
— Всички ли се събудиха?
— Да.
— Извикай ги.
Не е необходимо да ги вика. Виждам, че всички са тук, призовани от камбаната, с оръжие в ръка. Доволен съм от мълчанието им, от спокойствието, от бързата им реакция. Казвам със съвсем тих глас:
— Миет и Кати — на двете бойници на входната крепост! Мейсоние, Тома и Жаке — горе на крепостната стена, зад стените до бойниците! Мейсоние поема командуването на стрелбата! Жаке, ще отвориш входната врата и ще я затвориш зад мене!
— Сам ли отиваш? — пита Мейсоние.
— Да — отговарям с остър тон.
Той замълчава. Помагам на Жаке да махне безшумно резетата на вратата. Мейсоние ме докосва по рамото. В здрача той ми подава някакъв предмет, вземам го, това е ключът от катинара на вратичката в дъсчената ограда. Гледа ме. Ако смееше, щеше да ми предложи да отиде на мое място.
— Тихичко, Жаке.
Въпреки всичките смазвания, пантите на вратата винаги са скърцали, щом при отварянето си крилото достигне четиридесет и пет градуса. Отварям я мъничко и се промъквам с прибран корем през отвора.
Нощта е прохладна, но по бузите ми се стича пот. Минавам по мостчето, покрай стената и рова, и се спирам, за да сваля ботушите си. Бавно преминавам по чорапи разстоянието, което ме дели от оградата, като гледам, колкото повече се доближавам, да заглуша шума от дишането си. В последния момент, вместо да открехна шпионката, поглеждам със затаен дъх през дупчицата, която ни направи Колен. Вън е Ерве и още един по-нисък момък. Няма никой друг. Отварям шпионката.