Смаян съм. Капак на всичко — това повишение в епископски сан, съвпадащо с разговора, който току-що завърши. Вярно е, че отсъствуващите се ползуват с привилегии. Но ако в това трябва да видя пръста на бога, тогава той проявява снизхождение към слабостите на плътта, каквото никога не са му признавали.
В момента обаче не иронията ме поразява. Развиквам се енергично:
— Аз, епископ на Ла Рок? Моето място е в Малвил! Не им ли каза?
— Чакай малко, те много добре знаят, че няма да напуснеш Малвил. Но ако добре съм разбрал, искат да има някой над Газел, за да го уравновесява. Боят се да не се престарава.
Той се разсмива.
— Това е идея на Жюдит, а аз усилено помагах.
— Усилено си помагал!
— Ами, разбира се. Първо, смятам, че наистина е по-добре ти да имаш влияние върху Газел. Освен това, рекох си, че ще те виждам по-често. — Той добавя полугласно: — Защото все пак напускането на Малвил…
Гледам го. И той ме гледа. Миг по-късно той отвръща очи. Не знам какво да кажа. Знам добре какво изпитва. Още от училище Пейсу, Колен, Мейсоние и аз никога не сме се разделяли. Например Колен, който бе открил магазина си в Ла Рок, но продължаваше да живее в Малжак. А сега, край. Клубът се разпада. В този момент си давам сметка, че е така. Но и за нас в Малвил ще бъде тежко да не виждаме вече Мейсоние.
Стискам рамото му и му казвам някак неловко:
— Ще видиш, ще свършиш добра работа тук.
Казвам му това, сякаш работата някога е утешила някого.
Тома се присъединява към нас и ме поздравява някак неискрено.
После идва ред на Жаке. Не виждам Пейсу. Мейсоние ми го показва на няколко метра, много зает. Жюдит се е закачила здравата за него, щастлива, че най-после е намерила мъж, който да я надвишава с цяла глава. Докато говори с него, тя оглежда огромните му размери. Възторгът е взаимен, защото на връщане в Малвил Пейсу ще ми каже: „Видя ли какво парче? Обзалагам се, че една такава жена сигурно е доста шумна в леглото!“ Но те още не са стигнали дотам. За момента тя опипва ръката му. И аз виждам как моят Пейсу, разбира се, надува мускулите си. Което сигурно прави удоволствие на Жюдит.
— За онова преди малко не ми обръщай внимание — казва ми Мейсоние, — самочувствието ми беше много ниско.
Много съм трогнат, че се е сетил да се извини за студенината си, но отново не зная какво да кажа и мълча.
— Разбираш ли — казва той след малко, — на пътя след засадата, когато ме остави, за да отидеш да вземеш другите от Малвил, постоях доста пред труповете и не ми минаваха много весели мисли през ума.
— Какви мисли?
— Ами например този Ферак, когото трябваше да довършим… Да предположим, че беше някой от нашите с някаква тежка рана. Какво щяхме да направим? Без лекар, без лекарства, без инструменти. Би било лошо да го оставим да пукне, без да му помогнем.
Мълча. И аз съм мислил за това. Тома — също, виждам по лицето му. Мейсоние продължава.
— Ние сме в самото средновековие.
Поклащам глава.
— Не. Не съвсем. Има някаква прилика в положението; вярно е, в Средновековието са познавали подобни моменти. Но ти забравяш едно нещо. Нашето равнище на познания е много по-високо, без да говоря за забележителния сбор от знания, затворени в малката ми библиотека в Малвил. Това остава. А то е много важно, виждаш ли. Защото един ден то ще ни позволи да възстановим всичко.
— Но кога? — пита Тома с отвращение. Засега само се мъчим да преживеем. Разбойници, глад. Утре — епидемии. Мейсоние е прав, ние сме се върнали във времето на Жана д’Арк.
— Ама не — казвам аз енергично. — Как един математик като тебе може да извърши подобна грешка? Умствено ние сме много по-въоръжени от хората от времето на Жана д’Арк. Няма да имаме нужда от векове, за да достигнем нашето техническо равнище.
— И да започнем всичко отначало? — казва Мейсоние и вдига вежди с израз на съмнение.
Той гледа към мене. И примигва. И мен ме обзема същият въпрос. Защото този въпрос го задава той — човекът на прогреса. И защото много добре виждам онова, което той съзира на края на това начало, в бъдещето.
Бележка на Тома
На мен се падна да завърша това повествование.
Най-напред една моя мисъл. След линчуването на Фюлбер Еманюел пише, че прочел в погледа ми „онази смесица от обич и омраза“, каквато винаги съм бил проявявал към него. Думата „обич“ не е точна. Нито „омраза“. По-добре би било да се каже възторг и въздържаност.
Искам да обясня въздържаността. Бях на двадесет и пет години, когато станаха тези събития, за двадесет и петте си години имах малко житейска опитност и хитроумието на Еманюел ме шокираше. Намирах го за цинично.