На 27 май, както се хранехме, Еманюел почувствува силни болки. Пренесохме го в стаята му. Разтърсваха го тръпки, а термометърът показваше 41°. Коремът му бе опънат и твърд. Твърдината се увеличи през следващите дни. Еманюел страдаше ужасно и аз бях поразен от бързината, с която чертите му се променяха. За по-малко от три дни орбитите му хлътнаха и иначе пълното му и розово лице измършавя и стана пепелносиво. Нямахме нищо, за да го облекчим, дори и таблетка аспирин. Обикаляхме около стаята му разплакани от безсилна ярост при мисълта, че Еманюел щеше да умре без операция, която в нормално време щеше да трае десет минути.
На шестия ден болките намаляха. Той можа да изпие половината от купичката мляко, която му занесох сутринта, и ми каза: „Четиридесет и тригодишен съм. Имах много силен организъм. Но знаеш ли какво най-много ме учудва? Това, че тялото ми, от което съм черпил толкова много радост, ме кара да плащам толкова много, преди да ме напусне.“
Тук той ме погледна с хлътналите си очи, поусмихна ми се с останалите без цвят устни и ми каза:
— Е, „да ме напусне“ — така се казва. Имам по-скоро чувството, че ще тръгнем заедно.
Както всеки ден Мейсоние дойде да го види от Ла Рок, след обяд. Макар и останал без сили, Еманюел го разпита за отношенията му с Газел и остана доволен, като научи, че са се подобрили. Мисълта му бе съвсем бистра. Вечерта ме замоли да събера целия Малвил до леглото му. Когато се събраха, той ни огледа един след друг, сякаш искаше да задържи в паметта си чертите ни. Макар че още можеше да говори, не каза нито дума. Може би се страхуваше, ако заговори, да не се поддаде на вълнението си и да видим сълзите му. Както и да е, той само ни погледа с някакво сърцераздирателно изражение на обич и съжаление. После даде знак с ръка да излезем, затвори очи, пак ги отвори и докато излизахме, замоли мен и Евелин да останем при него. След което не произнесе нито една дума. Към седем часа вечерта стисна ръката на Евелин и почина.
Евелин поиска първа да бди над тялото му. Понеже изрази това си желание спокойно и без сълзи, съгласих се, без да допускам нещо лошо. Два часа по-късно я намериха легнала върху Еманюел. Беше пронизала гърдите си с малката кама, която носеше на колана си.
Макар че никой от нас не беше привърженик на самоубийството, никой не бе изненадан, нито скандализиран. Във всеки случай жестът на Евелин само изпревари малко една развръзка, която можеше да се предвиди. Всичките усилия на Еманюел бяха насочени към това да я задържат жива. Тя винаги ни беше правила впечатление, че се държи за живота, колкото да не го напусне. Посъветвахме се и решихме единодушно — с изключение на един глас — на Колен, — че няма да я разделим от Еманюел и ще я погребем в един гроб с него. Несъгласието на Колен — което той обясни с религиозни съображения и възмути всички ни — бе поводът за първата кавга между нас след смъртта на Еманюел.
Впоследствие, размисляйки, престанах да се учудвам на отношенията между Евелин и Еманюел. Макар че се бе обявил — в предишния свят — против моногамията и че продължаваше и после да държи на това по причини, които той изясни, мисля, че копнежът за една голяма изключителна любов не бе изгаснал у него. Този именно копнеж се задоволяваше тайно от платоничните му отношения с Евелин. Най-после той бе намерил някого, когото да люби с всички сили. Но това не беше жена в пълния смисъл на думата. Това не беше истински брак.
Освен двамата мъже, които Мейсоние предложи за охрана на крепостта, всички от Ла Рок дойдоха на погребението на Еманюел; дори и през горската пътека дотам имаше двадесет и пет километра отиване и връщане. Това бе първото от ежегодните поклонения на Ла Рок на гроба на неговия освободител.
По молба на градския съвет Жюдит Медар произнесе доста дълга реч, известни изрази от която минаха покрай ушите на слушателите й. Наблягайки на човечността на Еманюел, тя говори за „неговата фанатична любов към хората и за почти животинската му привързаност към продължението на рода“. Запомних това изречение, защото ми се стори правилно и още защото имах чувството, че не бе разбрано. В края на словото си Жюдит трябваше да прекъсне, за да избърше сълзите си. Хората й бяха благодарни за вълнението й и дори за неяснотата, защото последната придаваше на надгробното й слово някакво достойнство, което подхождаше на обстоятелствата.
Но мъките ни не бяха свършили. Около седмица след погребението старата Мену прекъсна всякакви контакти със себеподобните си, престана да се храни и изпадна в състояние на немощ и мълчание, от което нищо не можа да я извади. Тя нямаше температура, не се оплакваше от никаква болка, не показваше никакъв болестен признак. Не легна и на легло. Денем стоеше седнала на столчето си, гледаше огъня със стиснати устни и празни очи. Отначало, като я канехме да стане и да се храни, тя отговаряше, както Момо бе казвал толкова пъти, докато беше жив: „Оставете ме на мира, дявол да го вземе!“ После, престана да отговаря и един ден, както бяхме на масата, се изтърколи от столчето си и падна в огъня. Скочихме. Тя беше мъртва.