— Нио неъм напаил! (Нищо не съм направил!)
Когато наливам, виното се качва толкова бързо в бутилката, че изисква постоянно внимание. Чудно е все пак как физическата работа, дори и ако е машинална като тази, пречи на всякакво полезно размишление. Вярно е, че монотонната мелодия, долитаща от транзистора, който Момо носи през рамо (неотдавнашен и злополучен подарък от Мену), не помага на съсредоточаването.
Надвих малко по малко първоначалното ми лошо настроение, но без да влагам голямо въодушевление в това, което вършех. Източването на виното не бе някаква опияняваща дейност освен по начина, по който я разбираше Момо. Трябваше обаче да се извърши. Това бе моето вино. Бях горд с качествата му, доволен, че работя със старата Мену и доста раздразнен в същото време от номерата на Момо и от глупавата му музика. С една дума, изживявах един съвсем обикновен момент от ежедневието, с полутонове от дребни вълнения, противоречиви и бегли, с мисли и зачатъци от мисли, които не ме интересуваха много, и със съвсем умерена доза стаена скука.
Някой почука силно на вратата, както в трагедиите на Шекспир, и Мейсоние, зад когото вървяха Колен и големият Пейсу, влезе доста недраматично, макар че бе раздразнен до крайност, за което веднага се досетих само по начина, по който премигваше.
— Търсихме те навсякъде — каза той, като вървеше към мен, последван от другите двама.
Забелязах с досада, че бе оставил отворени двете врати на сводестия коридор, който водеше към избата.
— Много ти е голяма къщичката. Добре, че намерихме Тома, та той ни каза къде си.
— Как? — запитах аз, като му подадох лявата си ръка през рамо, без да откъсвам поглед от виното. — Че Тома още ли не е тръгнал?
— Не, беше седнал на припек на стъпалата на главната кула и разглеждаше картите си.
Мейсоние казва това с определена интонация, защото младеж, който прекарва толкова време в изучаване на камъните, му вдъхва уважение.
— Моите почитания, господин графе5 — казва Колен, комуто бе забавно да ме нарича така, откакто бях купил Малвил.
— Здрасти — казва големият Пейсу.
Не ги гледах. Погледът ми не се откъсваше от изкачващото се в бутилката вино. Настъпи, както ми се стори, неудобно мълчание.
— Е — заговори големият Пейсу, почувствувал това неудобство, — връща ли се твоята немкиня?
Ето, това поне не е неудобна тема. Така поне мислеше той.
— Няма да дойде — отговорих аз весело. — Ще се жени.
— Не си ми казал — забеляза старата Мену укоризнено. — Я я гледай ти! — продължи тя с насмешка. — Ще се жени!
Видях, че я сърбеше езикът да ми чете морал, но сигурно си спомни как тя самата се бе оженила, затова замълча.
— Не е възможно! — каза големият Пейсу. — Ще се жени ли? Е добре, наистина съжалявам, щото исках да си имам работа с нея…
— Ще останеш без помощник — каза Колен.
Не можех да се обърна и да погледна Мейсоние, така бързо се качваше нивото на виното. Забелязах обаче, че той не обелва дума.
— В края на месеца ще имам трима помощници срещу храна и квартира — казах аз след малко.
— Момичета или момчета? — запита Пейсу.
— Едно момче и две момичета.
— Две момичета! — възкликна Пейсу. Не настоя обаче повече и мълчанието пак натежа.
— Мену — казах аз, — я върви да донесеш три чаши за господата.
— Не си правете труд — каза Пейсу, като се облизваше.
— Момо — рече старата Мену, — я върви ти, нали виждаш, че съм заета.
В действителност тя не искаше да излезе от избата в момента, в който разговорът започваше да става интересен.
— Няа а иа! (Няма да ида!) — отвърна Момо.
— Искаш ли един по задника? — запита старата Мену и се надигна заплашително.
С един скок Момо се озова извън обсега й, затупа яростно по пода и повтори:
— Няа а иа!
— Ще отидеш! — направи крачка към него Мену.
— Момо няа а ие!… — викна Момо предизвикателно с ръка на дръжката на вратата, готов да побегне.
Мену измери разстоянието, което я делеше от него, и седна спокойно на мястото си.
— Ако отидеш — рече тя примирително, като пускаше в действие лоста на автоматичната затварачка, — ще ти направя за довечера пържени картофи.
Лакомо изражение се изписа по недообръснатото лице на Момо и предизвика блясък в черните му очички — очи на животно: подвижни и наивни.
— Даено? — запита той живо, като бъркаше с една ръка в черното си стърчащо руно, а с друга — в отвора на панталона си.