— Пак добър ден! — каза големият Пейсу с учтива усмивка. И тъй като Тома го гледаше, без да отговори нито на усмивката, нито на неговото „добър ден“, той добави стеснително:
— Вече се видяхме тази сутрин.
— Преди двадесет минути — каза Тома, без лицето му да трепне.
Очевидно той не виждаше потребност да казва отново „добър ден“, щом вече го бе казал.
— Дойдох да те предупредя — обърна се Тома към мене. — Днес няма да се върна за обед.
— Я спри за малко глупавата си музика, досаждаш ни с нея! — викнах аз на Момо.
Момо се отстрани на няколко крачки, като стискаше настръхнал транзистора под лявата си мишница, без обаче никак да намали силата на звука.
— Няма що, чудесно ти беше хрумването по Коледа! — казах на старата Мену.
— Горкичкият — отвърна ми тя, като премина веднага в другия лагер. — Нека малко се позабавлява, като чисти, конюшните ти!
Погледнах я слисан. После реших да се усмихна, свъсвайки малко вежди, с което — надявам се — признавах правото на Мену, но запазвах и авторитета си.
— Казвах ти, че няма да се върна на обед — повтори Тома.
— Ясно — отвърнах аз и тъй като Тома вече се обръщаше кръгом, казах на Мейсоние на диалект: — Не се ядосвай за изборите, все ще се намери начин да обезвредим Пола!
В моите спомени всичко е застинало неподвижно в тази именно секунда, подобно на някоя от групите в музея „Грьовен“6, където историческите личности са застинали навеки в присъщите им пози. По средата — група, съставена от Мейсоние, Колен, големия Пейсу и мен с чаша в ръка, оживени лица и четиримата напълно загрижени за бъдещето на едно селище с 412 жители на една планета с четири милиарда човешко население.
Отдалечаващ се от групата с широки крачки и обърнал към нея гръб — Тома. Между нас и Тома — Момо, който продължава да ме гледа предизвикателно; в едната ръка с чаша с вече изгълтано повече от половината вино, а в другата — с транзистора, откъдето продължава да се носи с пълна сила идиотската песен на някакъв идол. До него, сякаш за да го закриля, много по-дребничка — старата Мену, сбръчкана като престояла ябълчица, но с очи, които продължават да блестят от победата й над мен. И най-сетне около и над нас — огромната изба и грамадните осветени отдолу сводове с нарези, които отразяват върху ни смекчена светлина.
Краят на света или по-точно краят на оня свят, в който бяхме живели дотогава, започна по най-обикновен и много недраматичен начин. Електричеството изгасна. В настъпилия мрак се чуха смехове, някой каза „станала е повреда“, една запалка щракна два пъти и даде пламъче, което освети лицето на Тома.
— Би ли запалил свещите? — казах аз, като тръгнах към него. — Или, по-добре, подай ми запалката си, аз ще ги запаля. Знам къде са аплиците.
— Все ще намеря устата си — каза гласът на Пейсу.
А някой, може би Колен, се изсмя и промълви нисичко:
— Тя е доста голяма, бива я за лапане.
Пламъчето на запалката трепкаше пред мен, аз минах покрай Момо и забелязах, че транзисторът му не бучеше вече, но че „окото“ продължаваше да свети. Запалих двата най-близки свещника — всичко четири свещи — и след мрака светлината ни се стори много силна, макар че по-голямата част от избата оставаше тъмна. Свещниците бяха поставени ниско в стената, за да се запази очертанието на сводовете, така че нашите сенки изглеждаха гигантски и начупени. Върнах запалката на Тома, а той я сложи в джоба на мушамата си и отново се запъти към вратата.
— Най-после го спря това нещо! — казах на Момо.
— Нио не ам сиал. (Нищо не съм спирал) — отвърна той, като ме гледаше укоризнено, сякаш му бях урочасал апарата. — Не аботи!
— Не работи ли! — извика с възмущение старата Мену. — Съвсем нов транзистор! При това вчера му смених батериите в Ла Рок!
— Странно наистина! — каза Тома, като се върна при нас; лицето му изплува отново в светлината. — Нали преди малко работеше?
Той продължи:
— Ти да не си пипал батериите?
— Не! Не! — отвърна Момо.
— Я дай да видя. — И Тома остави картите си на едно столче.
Очаквах да видя Момо да се вкопчва в транзистора си, но той веднага го даде на Тома с изражение на безпокойна майка, поверила на лекаря болното си бебе. Тома изгаси „окото“, после пак го запали, сложи апарата на най-силно и завъртя копчето по всички станции. Чу се силно пращене, но никакъв звук.
— Да не си го изпуснал, когато изгасна електричеството? Или си го ударил?
Момо поклати отрицателно глава. Тома извади ножче от джоба си и разви винтовете на капака. Като го махна, доближи транзистора до един свещник и го разгледа отвътре.