Между момента, в който забелязах Пейсу, прострян неподвижно на нивата при Ле Рюн, и оня, в който излязохме от Малвил, не бе изминало повече от половин час. Очевидно крадецът бе изгубил много от преднината си пред нас, за да се оправя с Амарант. Виждах места, където тя бе отказвала да върви, бе тъпкала на място или се бе движила в кръг. Колкото и да беше кротка, тя бе привързана към своята конюшня, към Малвил, към Беламур в съседния до нейния бокс, която можеше да гледа през пречките на разделящия ги отвор. Освен това тя бе младо животно и още се страхуваше от всичко — локвата, маркуча за поливане, камъка, в който се бе спънала, отнасяния от вятъра вестник. Следите от стъпки до следите от копита показваха, че човекът не бе посмял да я яхне без седло. Доказателство, че буйният нрав на англо-арабина го е изплашил и че той не е добър ездач. Чудо е, че въпреки съпротивата си Амарант все пак се бе съгласила да го последва.
Ле Рюн представляваше широка поляна около стотина метра между два реда по-рано залесени хълмове; двата ръкава на рекичката течаха в посока север — юг, а селският път минаваше успоредно, като се виеше по склоновете на бърдата откъм изток. Крадецът не бе поел по правия път, където щеше да бъде видим много отдалече, а долу по склона на хълмовете откъм запад, където по-големите извивки го прикриваха по-добре. Във всеки случай аз смятах, че опасността бе по-малка, преди той да се прибере в жилището си. Той и другарите му нямаше да започнат да действуват, докато не са сложили Амарант на сигурно място — в конюшня или в обор.
Но все пак бях нащрек с пушка не на рамо, а в ръка, като се взирах ту в земята, ту в хоризонта. Не размених нито дума с Тома. Въпреки прохладния въздух напрежението ме караше да се потя, особено ръцете, и макар че Тома бе външно спокоен като мен, забелязах влажна следа на мястото, където бе държал оръжието си, когато, за да си отпочине, той го сложи на рамо, като го придържаше за цевта.
Вървяхме вече час и половина, когато следата от Амарант напусна Ле Рюн и зави под прав ъгъл в западна посока между един хълм и една скала. Изложението и разположението на мястото бе същото като в Малвил: на север — скала и в подножието й — рекичка, която в Малвил бе изчезнала, ала тук още съществуваше под формата на обилно, бистроструйно поточе по повърхността на земята. Очевидно нищо не е било направено, за да се уголеми коритото му и от разливанията му малката, едва четиридесет метра широка поляна между хълма и скалата бе съвсем прогизнала от водата. Спомням си, че по тази причина чичо ми я бе забранил изрично за конете от Седемте бука. Впрочем дори и по времето на Клуба ние не смеехме да пристъпим в това блатисто място, където никога не бяха минавали гуми на трактор.
Затова пък знаех кой живее там, в една пещера в скалата, затворена със стена с пробити в нея прозорци. Хора, които минаваха за груби, неразговорчиви, със съмнителни нрави и — което е по-лошо — заподозрени в бракониерство по земите на съседите. Поради естеството на жилището господин Льо Кутьолие ги наричаше „троглодити“ — име, което ни очароваше по времето на Клуба. За малжакчани обаче те бяха чисто и просто „чужденците“ и дори — като връх на всичко, тъй като бащата бе северняк — „циганите“. Тези хора вдъхваха тревога още повече и за това, че никога не ги виждахме в Малжак: те се продоволствуваха в Сен-Совьор. Страшни, разбира се, толкова повече, че не знаехме почти нищо за тях, не знаехме дори от колко души се състои задругата им. Разказваха все пак, че бащата, за когото чичо ми беше казал, че по лице и походка приличал на човека от Кро-Маньон7, бил „получил“ два пъти затвор: първия път за побоища, а втория — за това, че бил изнасилил дъщеря си. Последната — единствен член от семейството, която познавах поне по име — се наричаше Кати и слугуваше у кмета на Ла Рок. Разказваха, че била красиво момиче с много дързък поглед и предизвикващо клюки държане. Ако е имало изнасилване, то не я бе накарало да намрази мъжете.
Чифликът на троглодитите имаше име, което ни озадачаваше още от времето на Клуба — Блатото. Озадачаваше ни, тъй като, разбира се, блато вече нямаше, само прогизнала земя, затворена между една скала и един също така стръмен хълм. Нито електричество, нито път. Нещо като влажно дере, където никой никога не отиваше, нито дори раздавачът, който разнасяше пощата или, да речем, писмо веднаж в месеца за „Кюсак“ — хубав чифлик на върха на хълма. От раздавача Будно̀ знаехме поне как се наричат: Варвоорд. По общо мнение не бе християнско име. Будно̀ твърдеше, че бащата бил „дивак“, но че не бил беден, съвсем не. Имал добитък и хубава земя по хълма.