— Прекаляваш, Мейсоние — казвам аз тъжно.
— Няма значение — възклицава той в някакъв последен порив, — ти оскърби религията, това не можеш да отречеш.
— Че аз не отричам! — отговарям, като разтварям искрено ръце. — Няма и минута дори го признах. Не е ли така?
— Така е — извикват членовете на Клуба.
— Добре — продължавам аз решително, — щом като съм оскърбил религията, ще се извиня пред когото се следва. („Пред когото се следва“ е израз на чичо ми.)
Клубът ме гледа разтревожен.
— Все пак няма да намесиш свещеника в нашите истории! — възклицава Дюмон.
Защото ние считаме, че абат Льоба е покварен в мислите си. По време на изповед той окачествява като „дреболии“, и то по начин, много унизителен за нас, всичките ни прегрешения, с изключение на едно.
Разговорът започва по следния начин: „Отче, покайвам се, защото бях горделив.“ — „Добре, добре. Друго?“ — „Отче, покайвам се, защото злослових за ближния си.“ — „Добре, добре. Друго?“ — „Отче, покайвам се, защото откраднах десет франка от портмонето на майка ми.“ — „Добре, добре. Друго?“ — „Отче, покайвам се, защото извърших лоши неща.“ — „А-ха! — казва абат Льоба. — Изплю камъчето!“
И инквизицията започва: „С момиче? С момче? С някакво животно? Сам? Гол или с дрехи? Легнал или прав? На леглото? В клозета? В гората? В клас? Пред огледало? Колко пъти? За какво мислеше, като правиш това? («Ами мисля, че го правя» — отговаря Пейсу.) За кого мислиш? За някое момиче? За някой другар? За жена? За някоя роднина?“
Когато основахме нашия Клуб, едно от първите неща, за които положихме клетва, бе да оставим свещеника в неведение за дейността ни, дотолкова ни се струваше очевидно, че той никога не би повярвал в невинността на едно тайно общество, събиращо се скришом на място, неизвестно за възрастните. А при това Клубът наистина бе „невинен“ в смисъла, в който абатът разбираше тази дума.
Вдигам рамене.
— Разбира се, че няма да взема да разправям на свещеника. За да си навлека целия номер ли? Хич и не го мислете. Казах, че ще отида да се извиня пред когото се следва. И отивам.
Ставам и изричам кратко и внушително:
— Идваш ли, Колен?
— Да — отвръща малкият Колен, горд, че съм избрал него.
И като подражава на моето изражение, той излиза след мене и оставя Клуба в изумление.
Велосипедите ни са скрити в гъсталаците пред Малвил.
— Посока Малжак — казвам кратко.
Двамата караме редом, обаче мълчим дори и по равното. Обичам малкия Колен и много пъти го бях защищавал през първите му години в училището, защото сред онези развити момчета, които на дванадесет години карат трактор, той е слаб и нежен като еднодневка, със светлокафяви живи и хитри очи, счупени под ъгъл вежди и с уста, чиито ъгълчета сочат към слепоочията.
Смятам, че ще намеря църквата празна, но едва се настанявам на скамейката на новооглашените, и от одеждохранителницата излиза прегърбен и с провлачени крачки абат Льоба. Виждам с голямо неудоволствие как в полумрака иззад една колона се появяват дългият му увиснал нос и издадената напред брада.
Щом ни съзирва в такъв необичаен час в църквата, той се спуска към нас като ястреб към полска мишка и забива остър поглед в очите ни.
— Какво правите тук, вие двамата? — пита той грубо.
— Идвам да се помоля мъничко — отговарям аз и го гледам с най-ясния си поглед, сложил прилично двете си ръце кръстосани на копчелъка на панталоните ми.
После добавям мило:
— Както вие сте ни съветвали.
— А ти? — обръща се той грубо към Колен.
— И аз — отговаря Колен, но насмешливата му уста и бляскащите очи накърняват доста сериозността на отговора му.
С потъмнели от подозрения черни очи абатът ни разглежда един подир друг.
— А да не би да сте дошли за изповед? — обръща се той към мен.
— Не, отче — отговарям уверено.
И добавям:
— Аз вече се изповядах в събота.
Той се изправя гневно и ми казва с тежък и многозначителен поглед:
— И ти ще ми разправяш, че от събота до днес не си грешил?
Обърквам се. Уви, абатът не е да не знае за кръвосмесителната ми страст към Аделаид. Кръвосмесителна: мисля, че е такава, откакто свещеникът ми каза: „Не те ли е срам! Жена на годините на майка ти!“ И не знам защо добави: „При това двойно по-тежка от теб!“ Защото всъщност любовта не е въпрос на килограми. Особено когато се отнася до „лоши помисли“.
— О, да — казвам, — но нищо особено.
— Нищо особено! — възкликва той и с възмущение скръства ръце. — Какво например?