— Миет — казвам аз, — тази нощ ще спиш при Фалвина.
Тя казва „да“ с глава. Фюлбер се е отказал от намерението си да ме шашардисва. Той обгръща вярващите с бащински поглед и разперва широко ръце.
— В колко часа ще искате утре да отслужа литургията? — пита той.
Допитващи се погледи. Старата Мену предлага девет часа. Всички приемат освен Тома и Мейсоние, които не участвуват в допитването.
— Девет часа — казва величествено Фюлбер. — Така да бъде: девет часа. От седем и половина до девет ще бъда в моята стая (забелязвам пътем „моята“), за да изповядам онези, които ще искат да се причестят.
Готово. Хванал ни е здравата. Телом и духом. Сега може да отиде да си легне.
— Миет — казвам аз, — заведи Фюлбер в твоята стая. Ще му смениш чаршафите.
Фюлбер изрича бавно „лека нощ“, като се обръща поименно поред към всеки един от нас с хубавия си плътен глас. После тръгва след Миет, която върви чевръсто пред него, към вратата на голямата зала. Има един, който е много ядосан, като го вижда да се отдалечава така, и това е малкият Колен, комуто тази вечер беше ред да бъде гост на Миет13, а поради липса на помещение няма да бъде. Той я проследява с поглед и с малко ревност към Фюлбер. А и аз, като си спомням известни погледи по време на ядене, се питам дали постъпих добре, като оставих Миет да води нашия гост. Поглеждам часовника си: 10 часът и 20 минути. Отбелязвам си, че трябва пак да го погледна, когато Миет се върне.
След затварянето на вратата по лицата ни се изписва облекчение. Натискът, упражнен от Фюлбер над нас, бе толкова голям, че едва го понасяхме. И след като излезе, ние се почувствувахме освободени. Освободени наполовина, тъй като Фюлбер не оттегли искането си.
По лицата не чета само облекчение, но и много смущение и смесени чувства. Доволен съм, че възпрях Мейсоние и Тома да предизвикат по време на вечерята религиозен спор, защото той щеше сигурно да внесе разделение в Малвил и да увеличи бъркотията.
Оглеждам другарите си един по един. Горгона или Медуза, старата Мену плете непроницаема, свела очи, заключила устни. Момо, за когото няма интересен обект, откакто Миет е излязла, бута с крак една полуизгоряла главня и майка му го пита тихо, но яростно и без да вдига очи, искали да му зашие един по задника, задето прави всичко да изгори обувките си. Фалвиница пъхти и въздиша сред многобройните си гънки; коремът й е опрян на коленете, гърдите й са опрени на корема, а увисналите кожи от врата й се спускат на гърдите й. „Никога не се е чувало, нито пък виждало подобно нещо“ — ето какво искат да кажат стенанията й. Затворникът Жаке, когото Колен нарича на шега „крепостник“ и който за по-малко от месец успя да ме вклещи в почти синовно-бащински отношения, защото върви навсякъде подире ми и дебне движенията ми с хубавите си златистокафяви като на куче очи, Жаке, разбира се, ме гледа и мисълта му е ясна и успокояваща: „Ако Еманюел даде кравата, прав е да я даде. Ако не — пак е прав.“ Добрата, кръгла и грубо издялана чутура на Пейсу, в която носът е като селски нож, забучен в картоф, буди съжаление, дотолкова е сбръчкана от колебания. Виждам го, че се мъчи да примири зараждащото се страхопочитание към Фюлбер с възмутителните му искания. И Колен е объркан, макар че не го показва толкова. Той гледа непрекъснато към вратата, развълнуван и измамен, по причини, които вече изложих.
Затова пък в очите на Тома — ни най-малко съмнение: Фюлбер е мошеник. Така мисли — сигурен съм, — макар че никак не схваща кощунството, извършено от Фюлбер в очите на другарите: кравата. Нашата най-свята ценност след бога (а може би и преди него). За нас една крава не съответствува на продажната й цена. Ни най-малко. Това, че искаме пари, когато отиде в други ръце, е, за да изразим чрез паричните знаци почти религиозното благоговение, което й дължим.
Колкото до Мейсоние, той чувствува силно двете безобразия на Фюлбер: едното, така да се каже, теоретично, като представител на „религията — опиум за народа“ и другото — в постъпките, като човек, поискал с безкраен цинизъм безвъзмездното получаване на една крава. Гледам го. Колко малко се е изменил от времето на основното училище! Все същото лице, източено като острие на нож, тясно чело, късо подстригани коси, сиви, много приближени очи, които премигват, щом се развълнува. И тъй като от деня на събитието не е можел да отиде при бръснаря в Ла Рок, по силата на навика косите му са порасли нагоре, право към небето, така че дългото му лице се е удължило още повече.
Вратата на голямата зала се отваря: това е Миет. Поглеждам часовника си: 10 часът и 25 минути. Пет минути. Липса на материално време, дори и ако надценим (или ако подценим) Фюлбер. Докато се приближава към нас в полумрака на голямата зала с кършене, но не предизвикателно, Миет разнася някаква вълна от топлота, която пристига до нас преди нея, която ни обгръща. Благодаря, Миет. Виждам по лицето на Колен и по възраждащата му се усмивка, че е дълбоко облекчен. Щом нашият голям стрелец не може тази вечер да се радва на присъствието на Миет, нека поне никой друг да не му я взема.
13
Вижда се как Еманюел съобщава на читателя по заобиколен път с едно изречение многомъжеството на Миет. — Бележка на Тома.