— Шлемът на мъжа, когото видях, обхващаше плътно главата му. От стотина години нашите войници не носят такива шлемове. Признавам, че всичко е много необикновено, Тао Ган. — Остана замислен за миг и продължи: — Стори ми се, че сред театралните костюми ми се мярнаха доспехи от същата епоха като онзи шлем. А… ето ги!
Той се приближи до една броня, окачена над гримасничещи маски. Нараменниците й представляваха два приклекнали за скок дракона. До нея лежаха чифт железни ръкавици и дълга празна ножница.
— Малкият кръгъл шлем, който обикновено се носи с този костюм, липсва — установи той.
— Много от тези костюми са непълни, ваше превъзходителство.
Без да обръща внимание на думите на помощника си, съдията продължи:
— Нямах време добре да разгледам, но ми се струва, че онзи носеше тъмни дрехи и беше як мъжага с широки рамене. — После погледна тревожно помощника си и извика: — Велики небеса! Тао Ган, да не би да съм видял призрак?
— Ще измеря дебелината на прозорците в коридора, ваше превъзходителство.
По тялото на съдията пробягаха ледени тръпки. Той се сгуши зиморничаво в дрехата си, извади от ръкава си копринена кърпа и избърса сълзящите си очи. Очевидно имаше температура. Но тогава сцената, разиграла се преди малко, може би действително е била халюцинация.
Тао Ган се върна.
— Както и предполагах, стената е доста дебела — заяви той. — Поне четири стъпки. Това все пак не стига, за да побере тайна стая, в която някакъв мъж да си играе с гола жена.
— Очевидно — съгласи се съдията.
Той се обърна към старинния шкаф. Върху черната лакирана врата два дракона се съзерцаваха сред стилизирани пламъци. Съдията разтвори двете крила. Вътре имаше само купчина грижливо сгънати качулки, а мотивът с драконите се повтаряше от вътрешната страна на шкафа.
— Чудесна антика — промърмори той и се обърна с тежка въздишка към Тао Ган: — Да забравим засега какво съм видял или ми се е сторило, че виждам и да се върнем към текущите дела. Миналата година в този манастир са починали три млади момичета. Миналата година, Тао Ган, не преди един или два века! Едната, Лю, умряла от болест, втората, госпожица Боа се самоубила, третата, госпожица Хуан, станал жертва на нещастен случай. Поне така ни писаха. Ще се възползваме от престоя си, за да поискаме уточнения от игумена. Тръгвай да го намерим.
В коридора, смъртно бледен, младият монах гледаше право пред себе си с широко отворени очи и се ослушваше напрегнато.
— Какво има? — попита съдията.
— Стори ми се, че видях някой там зад ъгъла — запелтечи послушникът.
— Но нали вие казахте, че монасите непрекъснато използват този проход? — раздразнено отвърна съдията.
— Това беше войник — промълви момчето.
— Войник ли?
Младият монах кимна утвърдително. Ослуша се за миг и обясни шепнешком:
— Преди сто години бунтовници нахълтали в манастира и се укрепили вътре. Армията го завзела и избила всички, мъже, жени и деца. — С изцъклени от страх очи той изгледа съдията и добави: — Казват, че в бурни нощи като тази призраците им се връщат и изживяват отново всички онези ужаси. Негово превъзходителство не чува ли нещо?
Съдията Ди се ослуша.
— Само дъжда — каза нетърпеливо той. — Да слизаме, тук става течение.
Глава III
Съдията Ди задава затруднителни въпроси на игумена. Монахът произнася похвално слово за театралните мистерии.
След като вървяха сякаш до безкрай след младичкия монах по истински лабиринт от преходи и стълби, съдията Ди и неговият помощник най-сетне се озоваха в коридора на приземния етаж. Сега крачеха между два реда пурпурни колони, изящно украсени с рисунки на мятащи се сред облаци дракони. Тъмните дъски на пода, излъскани от пантофите на много поколения монаси, просветваха. На минаване пред тържествената зала съдията каза на Тао Ган:
— Докато аз поднасям почитанията си на игумена, иди да намериш старшия монах и му кажи, че колелото на колата ни е счупено. Надявам се да успеят да го поправят още тази вечер — и снижавайки глас добави: — Опитай се също да намериш някакъв план на тази злокобна постройка.
Приемната се намираше непосредствено до голямата зала. Когато послушникът го въведе, съдията въздъхна облекчено, съзирайки натъпкания с жарава мангал и килимите по стените, които задържаха приятна топлина в стаята.
Висок слаб мъж се надигна от позлатено дървено седалище и пристъпи към съдията. Внушителният му вид още повече се подсилваше от широко нагънатата брокатена роба и тията, украсена с червени жълъди. Докато поднасяше приветствията си, съдията отбеляза, че сивия цвят на очите му, които гледаха странно вторачено от длъгнестото смръщено лице, завършващо с рядка брадица.