— Вие сте се отстранили от живота?
— Да. Или по-вярно, аз поживях достатъчно, получих от живота всичко, което можеше да ми даде. И затова малко по-рано от другите се отдръпнах настрана и се намирам вън от неговия пъстър хоровод. И в това има прелест. Актьорът се е превърнал в зрител.
— Нима животът е игра?
— И да, и не. Това не може да се реши никога. Нашата страст към познанието е само змия, която си яде опашката. Обективно познание не съществува. Ние се борим винаги. И кой ще вземе върху себе си смелостта да съди, да решава къде е истината и къде — лъжата. Той — Фриц посочи портрета — също принадлежи към онези, които се борят. Той е човек на действието и затова по-скоро може да бъде осъден от хората, отколкото онези, които са далеч от действието и само мислят… Мислите са невидими и затова са разрешени от законите на хората. Но делата! О!… Ала той е достатъчно силен, за да държи сметка за мнението на обществото. Пък и какво представлява сам по себе си нашият закон? Ако някой убие своя ближен, той е убиец и законът го наказва. Ако аз отворя голяма фабрика и с това донеса гибел за стотици мънички хора, като ги лиша от средства за съществуване, то аз съм добър индустриалец. Но засега завърших рисуването на вашата глава, пък и се стъмни — затова ще трябва да прекратим работата.
Той показа на Елсбет рисунката и остави бавно настрана рисувалните принадлежности. После я погледна.
Тя стоеше пред портрета на Ернест Винтер и го разглеждаше внимателно.
— Той ще пристигне скоро — каза Фриц, — ще има няколко седмици ваканция. Този роял в ателието стои заради него. Той импровизира на драго сърце. Повече от всичко обичам в неговите изпълнения Бетховен и Шопен. Но сега да вървим. Време е: в мансардата пак настъпва часът на заника.
Елсбет за миг се поколеба, а след това бързо се отправи към Фриц и като стисна ръката му, каза:
— Вие сте добър човек… Всичко у вас е тъй хубаво… не така, както у другите… Няма делничност… вечен празник… Като че ли винаги е лятна вечер, много покой и близост. Бъдете и мой приятел.
Фриц беше трогнат. Между местните девойки за пръв път срещна чиста душа като синината на италианските езера. Мълчаливо я хвана за ръка и я поведе към мансардата на бляновете.
Здрачевина обви мансардата. Те замряха от възторг. Догарящото слънце хвърляше последните си лъчи и позлатяваше маската на Бетховен, разсипваше се в ярки пламъчета по раковините и разноцветните камъни.
Върху старинна инкрустирана табла стояха пъстри чашки, старинни съдове, откъдето Фриц внимателно взе три чудесни бокала от зелено стъкло и напрашена бутилка. Той сложи трите чаши на масата и наля вино. Подаде една на Елсбет, която мълчаливо следеше неговите движения. Втората чаша той обкичи с роза, която извади от вазата. И като взе в ръка третата, каза:
— За нашата дружба… за красотата в света… и за оногова, който не е сега при нас.
Бокалите иззвъняха с мелодичен звън.
За миг Елсбет замря. После по тялото й преминаха тръпки и тя изпи чашата до дъно. Фриц се докосна до розата и като я накваси в бокала на отсъстващия, я подаде на Елсбет. И после, като изля виното над вазата с рози, той я приближи към портрета и запали свещите.
— Лу! — прошепна той, не владеейки се повече, и погледна портрета. Колебливите пламъци на свещите придаваха на портрета променлива прелест, правеха го жив. Сякаш хубавите очи се усмихваха и гънката около устата потрепваше.
— Простете ме — каза Фриц, — понякога забравям всичко, което ме заобикаля. Особено когато пия в нейна чест. Вино за устни, на които не е съдено повече да се разтворят… цветя за чело, на което не е съдено повече да се изправи… как всичко това е далечно… всичко това, което някога бе мое…
Той замълча и погледна Елсбет. Главата й беше наведена назад, очите й бяха отворени широко. Тя плачеше безшумно.
— Не плачете — каза Фриц, — не плачете…
Здрачевината се сгъсти и светлината на свещите стана по-златиста. През отворения прозорец долетя нощна пеперудка, устреми се към пламъка и падна с обгорени крилца.