Освен това Йоем говореше насън. Въобще не ми липсваше.
Яй седна на леглото си и всички послушници, по-малки и по-големи, се струпаха около нея, както правехме винаги когато пристигнеше ново момиче. Малките момиченца се възхищаваха на дългата руса коса, стелеща се изпод ленената кърпа на главата й. Кърпите за глава ни предпазват от силното слънце, но под тях косите ни никога не трябва да бъдат вързани. Освен това никога не се подстригваме. Косата съдържа силата ни — така казва сестра О.
По-големите момичета я разпитваха откъде е дошла, колко дълго е пътувала, дали преди това е знаела нещо за Абатството. Яй седеше напълно неподвижно. Тенът й беше по-светъл, отколкото на повечето момичета, но можех да преценя, че е необичайно бледа. Кожата под очите й беше тънка и тъмна, почти лилава. Като теменужки през пролетта. Тя не продумваше нищо, не отговори на нито един въпрос, просто се оглеждаше.
Станах от леглото си.
— Достатъчно. Всички имате задължения, с които трябва да се захващате. Хайде, тръгвайте.
Всички ме послушаха. Малко ми е смешно, като се замисля, че в началото непрекъснато допусках грешки и никой не би се вслушал в думите ми. Сега бях една от най-възрастните в Къщата на послушниците, която все още не беше прикрепена към конкретна къща или сестра. Бях една от най-дълго служещите послушници. Единствената, която се е задържала по-дълго от мен и все още няма собствена сестра, пред която да отговаря, беше Енике.
Показах на Яй нейния шкаф и чистите дрехи, наредени в него, казах й къде е външният клозет и й помогнах да сложи нови завивки на леглото си. Тя следваше всичките ми наставления, но все още не казваше нито думичка.
— Днес не се налага да вършиш каквато и да било работа — рекох аз, нагъвайки навътре ръбовете на покривалото на леглото й. — По-късно ще трябва да дойдеш в Храма на Розата за вечерния благодарствен молебен, но не се тревожи, ще ти покажа всичко, което трябва да знаеш. — Изправих се. — Вече е почти време за вечеря. Ще те упътя към Къщата на огнището.
Яй все още не бе продумала.
— Разбираш ли какво ти казвам? — попитах тихо. Може би беше дошла от толкова далечна страна, че крайбрежните езици не й бяха познати. Аз не ги знаех, когато пристигнах тук. На север, в страни като Ровас, Урундиен и Лавора, говорим на език, който се различава от тукашния. Крайбрежните езици доста си приличат. Хората, които ги говорят, могат да се разбират помежду си, въпреки че произношението и определени думи се различават. Сестра О твърди, че непрестанната търговия между крайбрежните земи е допринесла за поддържането на близки отношения между езиците им. Първата ми година в Абатството беше много трудна, преди да науча езика.
Яй кимна. Тогава внезапно отвори уста и проговори:
— Наистина ли тук няма мъже? — Гласът й беше изненадващо дрезгав и досега не бях чувала такъв акцент.
Поклатих глава.
— Да. На острова не се допускат мъже. Рибарите, с които търгуваме, дори не стъпват на острова, сестра Верк изкупува улова им от кея. Разбира се, имаме мъжки животни. Един див петел, няколко козела.
Но никакви мъже.
— Как се справяте? Кой се грижи за животните, кой обработва земята и ви защитава?
Поведох я към високата, тясна врата на общата спалня. Тук има толкова много врати, всяка една се различава от предходната. Те затварят, заключват, защитават, скриват, забулват, закриват. Те ме гледат с лъскавите си железни панти, взират се с големите си дървени възли, вторачват се с резбованите си украси. Броях тези неща всеки ден, докато минавах през поне двайсет врати.
У дома имахме само две. Вратата на къщурката ни и вратата на плевнята. И двете бяха направени от дървени дъски, закачени на кожени панти, които татко беше направил. Вечер татко затваряше вратата на къщурката ни отвътре с голяма греда. Плевнята можеше да се затваря отвътре с резе и брат ми Акиос го вдигаше отвън с дървена летва, докато сестра ми Нараес му крещеше да ни остави на мира.
Поведох Яй през коридора на Къщата на послушниците.
— Всъщност не отглеждаме зърно, островът е твърде скалист. Купуваме всичко необходимо от континента. Но имаме няколко зеленчукови градини и маслинова горичка, а сестрите отглеждат лози за вино близо до Отшелническия храм. Пием го само няколко пъти в годината по празници и ритуали.
Излязохме навън под топлото вечерно слънце и аз дръпнах кърпата над очите си. Сестра Лоени не одобрява този ми навик, казва, че е неприличен, но никак не харесвам слънцето да блести в очите ми.