— Но тя ще помисли, че съм прочел може би писмото, и това ще намали в мнението й цената на услугата ми, а моето лично явление при нея и устното ми обяснение ще я успокои — каза си той.
— Тук ли е госпожа Кнотек? — попита той една червенобуза слугиня, която му отвори.
— Тук е, господине.
— Моля, кажете й, че желая да я видя.
Слугинята изгледа с любопитство мургавото му лице и го попита:
— Как ви зоват, господине?
Той зина да се назове, но като помисли, че името му нищо няма да каже на господарката й, отговори:
— Кажете на госпожата, че аз й нося едно нещо, което е изгубила вчера на Стромовка.
— Почакайте, господине.
И слугинята се качи тичешката по стълбите. Скоро се завърна и му каза приветливо:
— Госпожата моли да заповядате.
Той последва слугинята нагоре по стълбите.
IV
Стаята, дето влязоха, бе един салон на втория етаж.
Нямаше никой там.
По стените и ореховите масички портрети в позлатени кръжила. Между тях — образът на Маргарита в носията на Фаустовата Маргарита.
Един прекрасен букет с пресни цветя, чиито тънки благовония омирисваха въздуха.
Момъкът неволно си наведе главата над цветята и помириса.
През прозорците се гледаха отсрещните високи домове; а над покривите им той видя в кръгозора сенчестата Стромовка.
Как сега това място и това име правеха да се свива сърцето му!
Чувствуваше се в тоя салон обаянието на Маргарита; може би преди малко тя е била тука; тоя пресен букет тя вероятно го бе помирисала и затова мирисът му бе толкова упоителен.
И той усещаше сърцето си, че тупа силно.
Той случайно фърли поглед на голямото огледало и видя там един момък мургав, с къдрава лъскава коса, с черни очи и с книга в ръката, от чийто вид той остана доволен.
И това го ободри.
След една минута отвори се една бочна врата и влезе майката, госпожа Кнотек.
Тя беше жена на четирийсет и пет години нещо, пълна, едра, висока, с добро изражение на лицето, отпуснато, но приятно, почти хубаво още. Вчера той почти не беше го забележил, улисан само в дъщерята.
Тя го приближи усмихната.
— Аз разбрах, че сте вие, драги господине! — каза тя с искрено задоволство. — Колко сте любезни!
— Счетох за длъжност, госпожо, да ви донеса забравената книга — и той й подаде тома.
— Колко труд сте сторили, благодаря, благодаря. Седнете, моля — и тя му показа кресло, като сама седна.
Тя го гледаше с очудено любопитство.
— Аз не би дръзнал да ви безпокоя лично, но понеже из книгата падна едно писмо, което може би да е важно за вас… — и той й подаде писмото.
— Ах, да, да, съвършено вярно, господине.
— Госпожо, бъдете уверени, че ви го връщам, без да съм погледнал в него. Аз исках нарочно да знаете това.
— О, недейте: вашата честна физиономия ми говори ясно… Вие вероятно ни познавахте?
— Нямах това щастие, госпожо; аз пръв път ви видях на Стромовка с госпожица дъщеря ви, която също не познах, макар да я бях видял на дебюта й във Фауста и се възхищавах от нейното пеене и от бляскавия й успех.
— Това ми е приятно да чуя и от вас — каза госпожа Кнотек, с щастливо изражение на пълното безцветно лице, което сега ставаше красиво.
После прибави:
— А как ни открихте тогава?
Той й разправи. Тя се засмя.
— Колко съобразителност! Благодаря пак. Други на ваше място не би сторил същото… Merci.
— О, за нищо, госпожо — каза той и ставаше.
Госпожа Кнотек и тя стана.
— Бие сте тукашни?
— Не, госпожо, чужденец.
— Чужденец? Какъв?
— Българин. Студент тука.
— Ах! българин?… Маргарита имаше право, тя позна по… чертите ви… Знаете ли? Дъщеря ми ви намери приятен с това южно лице. Колко сте любезни… Та вие сте из България? Как ще й бъде приятно да ви запозная… Розо! — извика тя на току-що влязлата слугиня. — Кажи на Маркета да дойде, ако си е отишел графът.
После се извърна към него:
— Но… да науча и аз вашето име, господине?
— Богдан Хилков.
— Из България? Дето има турци?… О, как трябва лошо да се живее там!
— Да, госпожо.
— И вече говорите тъй добре чехски?
— Аз съм в Прага от три години.
Влезе Маргарита.
Тя беше в синя атлазена рокля, гологлава, с коса завита като на римска патрицианка, с шия гола и с китчица камелии на гърди.
— Ела, Маргарито, да ти представя един превъзходен българин, студент тука. Той прибрал книгата ми и я донесъл. Колко добър!
Маргарита му подаде ръка, като стисна крепко неговата, и викна засмяна:
— А, българин! Нали ти казах, мамо? Колко сте любезни, господине… Трябва да се радвам за забравянето на книгата: тоя случай ми достави удоволствието да се запозная за пръв път с българин.