— А моето щастие е още по-велико, госпожице, че се удостоих да приказвам с вас…
— Маркето, знаеш ли? — обърна се майка й засмяна. — Господин Хилков — защото нашият приятел го викат Хилков — е горещ поклонник на твоя талант.
— Истина ли, господин Хилков? — извика с щастлива усмивка и с детска галеност в гласа Маргарита.
— Госпожице, аз ви слушах с възхищение във Фауста, аз делях общия възторг.
— Как, харесах ви?
— Вие пеехте божествено.
— Божествено! Мамо — изсмя се девойката, — и господин Хилков каза „божествено!“ Чуваш ли? Всичките са направили заговор с тая дума да ми правят комплименти. И вестниците също!… Вие сте много мил, господин Хилков. Седнете, аз не желая да ни оставите тъй бързо… Мамо, графът си отиде и ние сме свободни.
— Седнете, господин Хилков: вие ще разкажете за вашата земя, за вашия симпатичен народ — каза майката…
— Който тъй обичаме ние чехите, един братски славянски народ… — каза Маргарита, като допря ръката си до лакътя на смутения Хилков, за да го покани да седне.
— Благодаря — каза Хилков и седна срещу техните кресла.
— Вие, българите, можете винаги да разчитате на радушно гостоприемство в нашата страна — каза майката, — а за нас лично, господин Хилков, нашата къща ви е отворена, считайте ни приятели вече от днес.
— Вярно, дохождайте у дома, господин Хилков, дохождайте свободно: винаги ще се радвам — каза девойката, като гледаше играющата свенливост по лицето му.
— Приемам с признателност тая чест — отговори той с покъртен вид.
Разговорът се продължаваше. Майката и дъщерята обсипваха Хилков с въпроси за България. Под омаята на Маргаритиния поглед, приветлив, внимателен и съчувствен, той говореше живо, горещо, с увлечение; споменът за далечното отечество, което срещна такъв топъл интерес у тия чужди хора, извикваше вдъхновен пламък в черните му очи, даваше странно красноречие на словото му, то се лееше свободно и задушевно. Двете жени се пленяваха от тая искреност и непосредственост на чувствата у младия момък, у когото гладката изящна фраза се съединяваше с душевната топлота. Маргарита намираше сега още по-красиво това лице, озарено от природен ум и от мъжествена простота.
Хилков най-подир стана.
Госпожа Кнотек и дъщеря й го поканиха на обяд в неделя.
Той отказа по-напред, но после прие с благодарност.
— Вие ще дойдете пак на Фауст в събота, нали?
— Мога ли да пропусна тоя щастлив случай?
— И де ще бъдете? — попита тя.
— Аз заемам място в галерията.
— Защо такова любопитство, Маркето? — попита майката усмихнато.
— За да видя ще ли ми ръкоплещи много! — засмя се със сребрист глас Маргарита.
— О, какво си дете! — изгълча я майка й.
— Съжалявам, че само тоя способ имам на разположението си там за изказване изблика на възторг — каза Хилков, като гледаше девойката с очи, които изразяваха благоговейно чувство, таен жар, обожаване.
Маргарита се обърна към майката шеговито:
— Мамо, аз днес направих двойна печалба.
Майка й я погледна въпросително.
— Аз спечелих в господина Хилков един семеен приятел и… един ужасен агитатор… за славата ми. Младежта, учениците са най-възторжената публика. Галерията: тя създава успех, славата на артистите. Когато театърът ехти и се тресе от техните ръкопляскания, на артиста става добре, ободрява се, добива крила. Тъй ли, господин Хилков? Без тая особена сладка музика за нас, най-силният талант мъждее, губи доверие в себе си… Суетни сме, ще кажете? — Суетата е храната, лоста на таланта. Ох, как мразя тия почтени господа с очила и с плешиви глави на предните чинове, които се ленят и те подаряват с две-три мършави ръкопляскания, като с милостиня!… О! Аз обичам славата, господин Хилков.
Тя говореше духовито, с тона на палаво, глезено дете; прекрасна с нежната усмивка, която не падаше от розовите й тънки устни.
— Е, до виждане в неделя? — каза му тя, като се ръкуваха за прощаване втори път при вратата, и сладките й сини очи имаха нежно-повелително изражение.
V
Хилков излезе зашеметен от вратнята, изпратен от червенобузата слугиня.
От тая вратня навън, стори му се, че той се промени, стана друг човек. Маргаритиният образ заседна в душата му, царствен и лучезарен, като една богиня в сиянието на красотата си. На следующите дни тоя образ го следеше, дружеше неотстъпно, пълнеше сънищата му, населяваше мечтите му. Младото му, незачето още от силна, истинска страст, сърце, се почувствува безпокойно и безмерно честито от новите сладостни трептения… Хилков затършува вестниците с отзивите за Маргарита и прочете, упоен от гордост и щастие, възторжените похвали за „новата бляскава звезда“, както я наричаха там, изгряла на небосвода на музикалното изкуство. Тоя упоителен тамян упояваше и него. Той се вмисляше в оценките за достойнството и природата на таланта й, запаметяваше научените термини на музикални критики, за да може с какъв-годе изглед на вещина да обосновава фалбите си към нея, вместо да се ограничава с изтъркани думи и възклицания, които казваха много и нищо.