В неделя той отиде у тях на обяд, както бе поканен. На трапезата бяха само майката, дъщерята и той. Маргарита беше извънредно любезна и приветлива към госта, за да прокуди продължающата се негова свенливост. Тя се смееше, разказваше любопитно историите из мира на артистите, а след трапезата седна при пианото и пя откъслеци из опери с увлечение, пригласяна от тихите ноти на инструмента. Хилков с мълчалив възторг слушаше тоя сребрист кристален глас, ту кръшен като славейски рулади, ту унослив и небесен като херувимска песен. Очите му бяха приковани в дражестните леки движения на златокосата й глава и на чудния й врат, на напетата й снага, с антично изящество, на стегнатите й форми. Понякога ръката й пробягваше беломраморна и нежна, с тънки обли пръстчета, играющи чевръсто, като крилати, по клапите, за да изтръгне от звънливи струни трептящи звукове.
Като свърши, тя се обърна към него с лице, разруменено от изпитаните чувства на звуковото опиянение, и го попита засмяно:
— Харесва ли ви, господин Хилков?
— Божествено! — отговори той.
Той забрави да каже нещо друго от онова, което бе научил от вестниците.
Тя се изсмя с глас.
— Господин Хилков, вие сте опасен ласкател… а какво остава да кажете повече, ако чуехте Пати?
— Нищо.
— Нищо?
— Аз и нямам желание да чуя никого другиго, аз чух вас.
Тя зе албума си от масата, подаде му го и му каза:
— Напишете ми някоя своя мисъл за спомен.
Хилков зе албума смутен.
— Каква мисъл?
— Каква да е.
— Госпожице, не е великодушно да искате свястна мисъл от един пиян човек.
Майката се усмихна благодушно и погледна дъщеря си, като да казваше: „О, какъв майстор на тънки комплименти!“
— Не, моля, напишете, макар две, макар една дума… — настояваше Маргарита.
— Но за какво, госпожице?
— Макар за моето пеене.
Хилков помисли и написа в албума: „Божествено!“
Госпожа Кнотек и Маргарита се изсмяха.
— Ето един упорит българин! — каза шеговито девойката.
— Това е една от националните черти на младенческите народи, госпожице, а другата, господствующа черта е: искреността.
— С’est bien dit — обърна се усмихнато г-жа Кнотек към дъщеря си.
Маргарита предложи да се разходят тримата до Софиинския остров, във Валтава.
— Ти ми зема думата от устата да се разходиш. Няма да откажете, господин Хилков?
— С удоволствие, ако не ви преча…
— О, напротив, господин Хилков, ние ви казахме, че вие сте свой човек у нас.
Хилков се поклони.
VI
Те излязоха, минаха през шумната улица „Na Pricope“ и стигнаха, при постоянното чуруликане и кланяне на поздравляющите я познайници, до Вълтава. Няколко минути се спряха до брега и гледаха дебелите мътни вълни, прорязвани от сновящи лодки.
— Какви представления извикват в ума ви тия вълни? — попита тя Хилков, когато майка й се беше улисала да гледа с бинокла срещния горист бряг.
— Бързия бяг на щастливите минути.
Маргарита се поизчерви.
Влязоха в градината на острова.
По поръчка на Хилкова слугите донесоха прохладителни питиета.
Мнозина от двата пола на седящите при масите поздравиха Маргарита и майка й, спирайки за малко погледи и въз непознатия им мургичък млад кавалер.
Хилков забележи в тия погледи смес от любопитство и друго неразгадаемо чувство и това погали гордостта му. Той дружеше една от славите на Чехия, „новата бляскава звезда“, бляскава по дарба и красота.
Един висок, тънкоснаг господин с тънки руси мустаци и златиста руса брада, модно и напето облечен, държащ бастунче със сребърна топка на дръжката, дойде при масата, свали шапка и учтиво се ръкува с дамите, като пръсна около си атмосфера от деликатен мирис.
Маргарита фърли бърз поглед на Хилкова, после се обърна към новодошлия:
— Господин Хилков — като посочи Хилкова, каза му тя бързо. — Граф Унтерберг — издума тя на Хилкова, за да ги запознае.
Графът грижливо се поклони Хилкову.
— Молим, седнете, графе — покани го госпожа Кнотек.
Графът, със свободата на светски човек, притегли стол от друга маса и седна до госпожа Кнотек. Той заприказа най-напред с госпожата, а после — с певицата. Маргарита духовито и игриво поддържаше с него разговор — най-напред за незначителни неща, после — по театралния мир, по литературата, по дневните злоби и на града. Графът, се вежлив, се пристоен, говореше умно, приятно, със знание на засегнатите въпроси; обноските му, движението му, изящният му слог издаваха човек с аристократическо възпитание и природа, с европейски лъск, с великосветски привички. Малката му руса глава беше хубава, както и сините му очи, постоянно усмихнати и втренчени в Маргаритините.