К.А.
Мина ми през ум, че часовникът сигурно струва цял куп пари и угризенията не закъсняха. А пък гравираните думи ме караха да се чувствам като крадец на спомени.
В един дъждовен четвъртък реших да споделя тайната си. Най-добрият ми приятел в интерната беше едно момче с проницателен поглед и неспокоен нрав, което настояваше да се обръщат към него с инициалите Хота Ефе2, въпреки че нямаха кажи-речи нищо общо с истинското му име. Хота Ефе имаше душа на поет-анархист и толкова остър ум, че нерядко сам си патеше от него. Беше с крехко телосложение и стига някой да споменеше думата микроб в радиус от един километър около него, бе готов да повярва, че е пипнал някоя инфекция. Веднъж намерих в един речник термина хипохондрик и извадих фотокопие за него.
— Не знам дали ти е известно, но биографията ти фигурира в речника на Кралската академия — заявих аз.
Хота Ефе погледна бегло копието, след което ми хвърли убийствен поглед.
— Потърси какво пише за идиот под буквата „и“ и ще видиш, че не само аз съм прочут — отвърна той.
В този ден, докато учениците бяха на двора през обедното междучасие, Хота Ефе и аз се вмъкнахме в мрачната конферентна зала. Стъпките ни по централната пътека пробудиха ехото на стотици сенки, които се прокрадваха край нас. Два снопа светлина с цвят на стомана падаха върху прашната сцена. Седнахме в този осветен участък, пред редиците празни столове, чиито очертания се губеха в сумрака. Тихият дъжд ромолеше по прозорците на първия етаж.
— Е — изтърси Хота Ефе, — за какво е цялата тази тайнственост?
Без да продумам, извадих часовника и му го подадох. Той повдигна вежди и го взе да го разгледа. В продължение на няколко мига го изучава щателно, преди да ми го върне със заинтригуван поглед.
— Как ти се вижда? — попитах.
— Вижда ми се като часовник — отвърна Хота Ефе. — Кой е тоя Жерман?
— Нямам никаква представа.
Заех се да му разкажа най-подробно приключението, което бях преживял преди няколко дена в онази голяма занемарена къща. Той изслуша разказа ми с онова почти научно търпение и внимание, които бяха така характерни за него. Когато приключих, Хота Ефе претегли за миг фактите, преди да изрази първите си впечатления от споделеното.
— Другояче казано, ти си го откраднал — бе неговото заключение.
— Не е там работата — възразих.
— А какво ли е мнението на въпросния Жерман? — добави той.
— Въпросният Жерман навярно отдавна е предал Богу дух — предположих аз не особено убедено.
Хота Ефе потърка брадичката си.
— Чудя се какво ли казва Наказателният кодекс относно предумишлената кражба на лични вещи и часовници с посвещение… — подхвана моят приятел.
— Нямаше ни предумисъл, ни дявол! — запротестирах аз. — Всичко стана отведнъж и нямах време да помисля. Когато осъзнах, че часовникът все още е в ръката ми, вече беше късно. На мое място и ти щеше да направиш същото.
— На твое място щях да получа инфаркт — уточни Хота Ефе, който бе по-скоро човек на словото, отколкото на делото. — Ако изобщо можеше да ме обземе такава лудост, че да се вмъкна в порутена къща по дирите на някаква дяволска котка. Бог знае какви микроби могат да се пипнат от такава гадинка.
И двамата се умълчахме, заслушани в далечното ехо на дъжда.
— Е добре — заключи той след малко, — стореното — сторено. Нали не мислиш да се връщаш там?
Усмихнах се.
— Сам не бих се върнал.
Приятелят ми ококори очи като чинии.
— А, не! И дума да не става!
Същия следобед, след края на часовете, Хота Ефе и аз се измъкнахме през входа откъм кухните и навлязохме в онази тайнствена улица, която водеше към имението. Паважът бе осеян с локви и окапала шума. Небето застрашително бе надвиснало над града. Измъчван от безпокойство, Хота Ефе беше по-блед от обикновено. От гледката на този кът, уловен в капана на миналото, стомахът му се беше свил на топка. Тишината край нас бе просто оглушителна.