После обаче звездата на Вилхелмина Найперг изгря над двора и над Виена. Тя очароваше всички наред. Прелестният френски начин на живот, донесен от младежките й години в Люксембург, където нейният баща ми служи за последно като посланик, я превръщаше в център на всяка компания. Кажи-речи за една нощ тя стана некоронованата beaute[53] на виенския двор, а Ханс Адам фон Ауерсперг се влюби до полуда за втори път през живота си.
Разбираемо, бащата на Вилхелмина не се поколеба нито за миг дали да даде шестнайсетгодишната си дъщеря за жена на трийсет и четири годишния княз. В цялата империя нямаше да се намери по-бляскава партия за една аристократка от добро семейство. Вилхелмина стана княгиня Ауерсперг. Сега в двора я наричаха La belleprincesse[54]. Не крия, че и аз я харесвах. Беше изключително приятна компаньонка, весела, любезна и кротка. Като че ли в това чисто сърце нямаше и грам злоба или амбиция, само радост и доброта. Единствено на игралната маса проявяваше страст и куража да рискува. Съпругът й беше един от най-богатите благородници в моя двор, така че вероятно уреждаше загубите й с благосклонната усмивка на мъж, прощаващ всяка глупост на съпругата си.
Само след няколко седмици наредих на нашия интендант да включи семейство Ауерсперг в списъка на лицата, от които се състоеше най-тесният ни дворцов кръг. Разбира се, в него влизаха Даун и съпругата му, а Йозефа болезнено ми напомняше за покойната си майка, особено когато навеждаше глава към мъжа си, както правеше в момента. Графинята липсваше на всички, особено на императора.
Mon vieux, твоята свита бе изпаднала в затруднено положение след ненадейното отпътуване на сестра ти Шар лота. Капризната дама реши да се върне в Лотарингия заедно с ирландския си управител. Официално бе заявила, че не възнамерявала да подтичва като застаряваща леля подир безбройните ерцхерцогини, моите невръстни дъщери, засенчващи я в „Шьонбрун" и в „Хофбург" с ранга си, бидейки императорски щерки.
Дори не й хрумна да се съобрази с твоите чувства. Макар непрестанно да те уверяваше в привързаността си, явно себичността й е била по-голяма. Тя те изостави, а би трябвало да й е ясно, че имаш нужда от нея — нали нямаше как да каниш гости в лотарингския анклав на „Валнерщрасе" без домакиня. Шарлота и графиня Фукс се сменяха навремето в тази роля и по този начин съхраняваха за теб частица от родината, която винаги ти е липсвала във Виена.
Интендантът, граф Кевенхюлер, ми бе обърнал внимание върху тази дилема. Вероятно той често е бил единствената ти компания и по навик е вечерял на „Валнерщрасе" едва след като се върнеш от представление на опера, балет или комедия. Развлечения, за които нямах време, но се радвах от сърце, задето поне ти можеше да си ги позволиш.
— Негово Императорско Величество често е сам и изпада в меланхолия — доверително ми съобщи Кевенхюлер. — Няма ли за напорела на императора да е по-добре, ако либерализираме малко етикета на „Валнерщрасе" и допуснем компанията на достойни за доверие дами? По-възрастни дами, разбира се, но и няколко млади, които да внесат жизнерадост и чието поведение е безупречно?
Обмислих предложението и се съгласих с него — та нали идваше от най-строгия, най-образцовия съпруг в моя двор. Исках да се чувстваш добре и да не изпитвам угризения, когато ми се налагаше да те оставям сам — било заради най-новите депеши, било заради поредната бременност. Вярвах, че опасността е овладяна, след като лично съм подбрала компанията ти.
После обаче се запитах дали наистина беше толкова добра идеята да предложа включването в тази компания и на a belle princesse... Та нали в миналото имах предостатъчно поводи за огорчение заради предпочитанията ти към крехки тъмнокоси дами? Може младата княгиня да имаше чисти помисли, но дали и ти беше такъв?
— Rien ne va plus[55]…
Стреснах се от мислите си.
Играта ми на хазарт беше плачевна. Правех грешки при залаганията, не внимавах за стойността на моите карти и накрая губех. Залогът ми отиде.
Обикновено се ядосвах на лошия си късмет, защото мразех да губя. Другите играчи ми хвърляха загрижени погледи, докато граф Даун, който държеше банката, подреждаше на куп монетите ми. Е, наистина не можеше да се каже, че между пръстите ми е изтекло цяло състояние, затова следващата неприятна мисъл моментално полетя подир предишните.