— Никакво излагане на течение, никакви разходки на открито, никаква слънчева светлина и абсолютен покой — с диктаторски тон нареди той. — Хладни компреси, промивки на очите и спокойствие, за да си починат и очите, и нервите.
Заболяването ме съкруши двойно. От една страна, вече не можех да чета сама, а окото непрекъснато ме болеше. От друга, сериозно се борех с факта, че възрастта и претоварването бяха оставили своите следи върху физическото ми състояние. При това от доста време насам за първи път бях преживяла лятото, без да изпитвам товара на бременността.
— Твърде много изисквате от себе си, Ваше Величество — сухо заяви Ван Свитен, след като изслуша оплакванията ми. — Четенето нощем на трепкаща свещ, безбройните писма и разпоредби, които пишете собственоръчно, малкото сън…
— Във война сме, Ван Свитен. Нима сериозно ще ми препоръчате да спя повече, докато моите войници са на бойното поле?
— Никой няма да спечели битките, понеже вие издевателствате над очите си, Ваше Величество — продължи да упорства той, докато неохотно не заповядах да се върнем в града, макар че „Шьонбрун" тънеше в прекрасните багри на есента. По този начин бе приключен и проблемът Щамерсдорф. Франц и свитата му щяха да отидат на лов без мен. Той щеше да се утешава, гледайки la belle piincesse — само при тази мисъл се почувствах още по-зле.
Слава Богу, че поне ме придружаваше графиня Даун, моята мила Йозефа. Ние бяхме две самотни съпруги, копнеещи за своите мъже, а аз тайно завиждах на Йозефа. Тя поне знаеше, че нейният служи достойно на Короната и се бори за бъдещето на империята. Докато аз знаех само, че Франц и la belle piincesse се забавляват заедно в Щамерсдорф. Ревността ми рисуваше картини на тайно разбирателство и шармантно съблазняване. Тя нямаше да устои на ухажванията му, несмущавани от моите досадни маневри. В крайна сметка той беше императорът.
На няколко пъти ми идеше да изплача мъката си на Йозефа, но накрая се отказах. Майка й, милата ми Лисичка, беше мъртва; нямаше друга човешка душа, с която да разговарям доверително за нещата, гнетящи сърцето ми. Бях достигнала момент в живота си, в който се чувствах сама както никога — въпреки че имах съпруг, когото обичах нежно, рояк жизнерадостни деца и усърдна свита.
Днес знам, че тогава не съм имала представа за истинската самота. За безизходицата, за безвъзвратната загуба, която притиска сърцето. За самотата, в която мисълта за смъртта е загубила своята страховитост. Какво ме задържа на този свят?
— Не може да бъде…
Перото се изплъзна от пръстите ми и остави мастилено петно върху сметките на дворцовата кухня, които проверявах в момента. Не ме беше грижа. Цялото ми внимание бе насочено към носещия страшни новини куриер, застанал пред мен с прашните си ботуши и стиснал тривърха шапка под мишницата.
Десет хиляди убити и ранени, дванайсет хиляди пленени, петдесет знамена и над сто оръдия загубени просто така, Силезия — отново в пруски ръце? Как беше възможно? Ужасна мисъл, мисълта за Лойтен[56]!
— Но нашата армия беше три пъти по-многобройна от тази на прусаците! — промърморих заклинателно аз. — Не е възможно да сме паднали. Какво се случи?
Въпрос, на който трябваше да ми отговори предводителят на тази армия, моят девер Карл, а не горкият куриер, олюляващ се от изтощение и очевидно очакващ да бъде подведен под отговорност за донесените лоши вести. Разпоредих да се погрижат за него, преди да се изправя пред катастрофалните новини.
Отминалите седмици бяха изпълнени с противоречия. В началото на ноември Фридрих разби на пух и прах сборната армия на съюзниците при Росбах. Принц Йозеф Фридрих фон Заксен-Хилдбургхаузен, оглавяващ въпросната армия, дори не успял да произведе изстрел, понеже при атаката на пруския генерал фон Зайдлиц французите побягнали въпреки численото си превъзходство. Затова пък моите австрийци си върнаха Бреслау на 22 ноември 1757 година. Не бяха изминали две седмици от тази победа, дори не бяхме приключили с тържествата по този повод.
Отбелязахме достойно събитието с дворцов празник, бляскава опера и прием след прием; това ми даде възможността да се представя пред Франц и двора във великолепни одежди и със скъпоценни бижута. Отдавна не бях полагала толкова усилия за прическата, украшенията и цялостния си облик. Подбрах за свои придружители най-напетите млади офицери на Виена — възторгът в техните очи ме караше да се чувствам млада, красива и желана. Докато не осъзнах, че възхищението на моите кавалери се отнасяше до императрицата и кралицата, а не до застаряващата жена. Те се прекланяха пред владетелката, която държеше в ръцете си кариерата и преуспяването им. Щяха да се ласкаят от вниманието ми, все едно как се обличах, украсявах или фризирах.
56
Лойтен (Лиса), град в Силезия, днес в границите на Полша. Битката при Лойтен била решителна в хода на Седемгодишната война. — Бел.прев.