— Тревожа се, Ван Свитен — признах му аз.
— Няма причина за тревога. По-добре бъдете благодарна, Ваше Величество.
— Благодарна, че вече не раждам? Как можахте да го кажете? За мен е дълг и радост да дарявам империята с деца. Нали видях какви последици имаше липсата на многобройна челяд за моите родители.
— Раждането на последния ерцхерцог беше опасно и трудно.
Малко са жените на вашата възраст, които оцеляват след такова раждане. Още по-малко пък изобщо раждат, след като са прехвърлили четирийсетте.
— Но аз едвам съм ги прехвърлила. Да не би да намеквате, че съм вече стара, за да износя още деца?
— Такъв е нормалният ход на женската природа, Ваше Величество. На тази възраст периодът на женската плодовитост приключва. Родили сте на съпруга си и на империята шестнайсет деца, това е повече от достатъчно за всяка жена, колкото яка и здрава да е тя. Радвайте се, че занапред ще бъдете свободна от това бреме.
Бреме ли? За мен то никога не е било бреме! Винаги беше чудесна хармония на дълг и радост. Таен, страстен ритуал, който дълги години бе споявал двама ни с Франц. Този ритуал отново и отново го връщаше в обятията ми и в общото ни легло въпреки караниците и ревността. Какво щеше да стане, когато научи, че вече съм стара да зачевам? Че повече няма причина да споделяме онази любов, дала тъй обилни плодове?
Не посмях да задам последния тревожен въпрос дори на мосю Ван Свитен. Страхувах се от отговора. Не исках да остарея, да бъда безплодна и лишена от способността да задържа Франц до себе си. Особено когато пеперудки като la belle piincesse пърхаха под носа на моето мило старче и му демонстрираха какво липсва на изхабената му Тереза.
Разговорът с Ван Свитен ме накара да осъзная още по-ясно възрастта си. Погледнех ли в огледалото, търсех следите на старостта. Камериерките ми започнаха да се чудят защо съм станала толкова нетърпелива и се отнасям така критично към техния труд. Карах ги да затягат по-силно корсажа, за да придадат подобри контури на фигурата ми, ала единствената последица от това беше, че дишането ми се затрудняваше и вече не можех да ходя бързо. Всичко това ме правеше раздразнителна и нетърпелива и колкото повече се опитвах да се преборя с тези недостатъци, толкова повече се влошаваха нещата.
И без това страхът и неприятностите бяха мои постоянни спътници през поредната година на война и бедствия. Капризният боен късмет отново се бе обърнал благосклонно към краля на Прусия. През април 1758 година той превзе Швайдниц и след като отново постави Силезия под свой контрол, тръгна към Моравия и на 10 юни започна обсадата на Оломоуц.
Ако Оломоуцката крепост не устоеше на щурма му, Виена щеше да бъде поднесена на врага като на тепсия — нужно бе само да посегне. Предвид тези новини не бях в състояние да се радвам на ведрата атмосфера в „Шьонбрун". Дори приготовленията за семейния летен курорт в Лаксенбург ме навеждаха на неприятни мисли.
— Дали ще се върнем някога в „Шьонбрун", топ vieux? — угрижено попитах Франц, докато се разхождахме заедно из Розовата градина. — Ако трябва да се откажем от Бохемия, нещата ни ще тръгнат на зле. Някои вече ме съветват да преместя двора в Гранц[57]…
— Обмисляте ли такъв вариант, Тереза?
— Не и преди врагът наистина да се доближи непосредствено до нас — въздъхнах. — Надявам се само Бог да накаже пруския крал, ако ние не успеем да го сторим.
— Тревожите се за неща, които още не са се случили — помъчи се да ме успокои императорът. — Фелдмаршал Даун ще спаси монархията и този път, разчитайте на него и на генералите му. Помислете само за Ласи и Лаудон, това са същински живи дяволи. Радвайте се на заслужената си почивка в Лаксенбург, Тереза. Имате нужда от нея.
Какъв смисъл имаше да му възразявам? Отвърнах на беглата му усмивка и запазих тревогите за себе си.
Дните в Лаксенбург не се отличаваха с обичайната лекота, дори децата го усещаха. Йозеф и Карл се ревнуваха и постоянно се караха за дреболии. Мариана ходеше по петите на баща си като кученце на два крака, а Лизел от скука правеше мили очи на куриерите, носещи непрестанно съобщения от бойното поле. Вестите от Олмоуц никога не бяха радостни; отново не очаквах нищо добро, когато в началото на юли пристигна поредният прашен куриер. Счупих печата и започнах да чета.
Не повярвах на очите си и нададох слаб вик, който привлече удивеното внимание на Франц и децата — както обикновено те бяха около мен и играеха, рисуваха, бродираха, закачаха се с кучетата или четяха.
— Лоши новини? — осмели се Франц да зададе въпроса, който вълнуваше всички.