— Господин фон Бартенщайн прави това, което му заповядва императорът, Тереза. А той пък също няма избор. Императорът не може да продължава войната. Липсват му не само кадърни войници и генерали, но и нужните финансови средства, с които да им плаща. Карл VI Хабсбургски трябва да внимава да не загуби още по-важни стълбове на своята власт, отколкото само няколко италиански провинции или влиянието си в Лотарингия. Цялата империя е в опасност и спешно се нуждае от мир. Аз му дължа послушание и лоялност, не ми подобава да го нападам в гръб.
Синовно послушание? Въпросът напираше на устните ми, ала аз го преглътнах храбро.
— Значи ще останете във Виена? Завинаги? Нали Медичи е още жив… — осмелих се да попитам вместо това.
— Желаете ли го, Тереза?
— Как може да питате? — темпераментно възнегодувах аз. — Знаете, че не желая нищо по-силно, откакто заминахте и ни напуснахте.
— Тогава се сбогувах с едно очарователно дете — тихо изрече той и ме притегли към себе си. — Междувременно малкото момиче е пораснало. То е важна шахматна фигура в играта на власт, но и млада жена, която има право сама да определя накъде я тегли сърцето, все едно какво казва политиката.
— Знаете какво иска моето сърце, Франсоа — с дрезгав глас отвърнах аз.
— А другите кандидати? Испанският престолонаследник? Баварският принц или пък някой от саксонците? — съвестно изброи той, сякаш принц Ойген Савойски лично го бе инструктирал да напомни на императорската щерка за задълженията й.
— Сърцето ми принадлежи на лотарингеца — кратко и ясно сложих край на тази игра.
— А моето — на светлейшата ерцхерцогиня — спокойно отвърна той. В първия момент изобщо не проумях, че бе изрекъл думите, които от незапомнени времена очаквах да чуя от устата му. Докато главата и сърцето ми осъзнаят чудото, вече се бях озовала в обятията му.
Почти се бяхме изравнили по ръст, така че не му се налагаше да се навежда много, за да ме целуне. Устремих се към него, непохватна в усърдието си да не пропусна нито секунда от този момент. Вследствие на което се сблъскахме нос в нос и стреснато се отдръпнахме. Дружният ни смях пропъди неловкостта ми.
— Моята вихрена Тереза — пошегува се той. След това долавях само кипежа на кръвта си, която той разпали с целувка.
— Закълни ми се, че винаги ще обичаш само мен — настоях, след като най-сетне отново бях в състояние да дишам. — Че ще ме чакаш, все едно колко дълго, докато императорът най-после одобри брака ни!
— Mon dieu[13], та ти си можела да заповядваш толкова добре, колкото и да се целуваш — засмя се Франц Стефан. После взе десницата ми и я постави в областта на сърцето си върху елегантно ушития сюртук, който носеше закопчан над бродираната си жилетка, за да се предпази от капризите на времето. — Усещаш ли го как бие? — настоятелно попита той. — Бие само за теб. То принадлежи на ерцхерцогиня Мария Терезия Австрийска.
Обливаха ме горещи и студени вълни едновременно, затова вероятно не забелязах, че не получих клетвата във вярност до гроб, която бях поискала от него. Сетих се много по-късно за това. Но нямаше да променя решението си, дори да знаех какви проблеми ми готви бъдещето.
— Защо не се случва нищо?
Не бях удостоена с отговор. Вече нито графиня Фукс, нито майка ми, императрицата, си даваха труда да реагират на въпроса, който задавах непрекъснато. Погълнати бяха от подробностите около големия дворцов прием, който щеше да се състои за отпразнуване на предстоящата Коледа и трябваше да бъде особено пищен предвид на новия мир. Празненство, сякаш създадено за оповестяването на моя годеж, ала никой освен мен май не предвиждаше тази възможност.
Бяха изминали седмици на мъчителна несигурност. Лотарингският херцог се бе върнал в Пресбург при своите унгарци и ако чувах нещо, то беше единствено чрез трети лица. Краткото писъмце от него, което мами Фукс ми предаде преди няколко дни, беше толкова официално, че от разочарование избухнах в сълзи.
Моята „ая" се видя принудена да ми напомни най-енергично, че той не се опитвал да ме компрометира, което говорело за възвишения му характер.
Угрижено се взирах през прозореца. Покритите със сняг покриви на Виена и стените на крепостта се губеха в полумрака, сгъстен от пушека на безбройните комини. За това допринасяха и огнищата на „Хофбург" — императорските огняри имаха много работа през тези дни, докато захранят с букови цепеници всички кахлени печки в нашите покои. Императрицата искаше да е топло, защото постоянно мръзнеше. Само на мен ми се щеше да отворя прозорците и да подложа лице на хладния декемврийски въздух. Комбинацията от твърде топли помещения и ледени, ветровити коридори ме смущаваше повече от всякога.