По-малките ни дъщери, неразделните Йохана и Йозефа, на единайсет и десет години, бяха оперени и дръзки; те гледаха с подчертано пренебрежение на двете най-малки — Шарлота и Антония.
През август на тази ужасна година се наложи да направят кръвопускане на снаха ми, за да получи облекчение от сутрешното гадене вследствие на бременността. Йозеф, влюбен до уши в своята Изабела, вече я носеше на ръце. А аз очаквах първото си внуче.
— Не мога да повярвам, че ще ставам баба — признах си единствено пред Франц. — Наистина ли съм толкова стара?
— Не може да се отрече, че вече сме изживели по-голямата част от живота си, Тереза — отвърна със същата лека меланхолия той. — Скоро Йозеф ще носи короната и ще управлява държавата.
Извънредно много държа да му гарантирам и императорската корона. Ще убедя Имперския съвет да предложи коронясването му за римски крал. Така той ще получи императорската корона след смъртта ми, без да е необходим нов избор.
Вгледах се в съпруга си с удивление, но и с тревога.
— Колкото и разумно да е това предложение, не смяташ ли, че много рано си се замислил над уреждането на наследството си? Та ти си в най-добрите си години.
— Надхвърлих петдесетте, Тереза. Добре е да се погрижим предварително…
В отговора му долових опасно примирение, което никак не ми хареса.
Днес знам, топ vieux, че някъде по онова време отвикнахме да разговаряме помежду си. Без да осъзнавам, встъпихме в нов етап от нашия брак. Имаше, разбира се, много неща, които ни свързваха — децата, годините, любовта, макар и променена. Ала аз тъгувах най-вече по онова, което бяхме загубили: нашата младост, необремененост, лекота, палавост. Струваше ми се, че срещу тях не бяхме получили нищо, нищичко.
Знаех, че е неразумно да скърбя по страстта, копнежа, сърцебиенето и ласките. И аз вече не приличах на грациозната ерцхерцогиня, която танцуваше по цели нощи, а на следващата сутрин отиваше на ранната меса и после приветстваше с радостна усмивка новия ден. Годините, войните, грижите, ражданията, разочарованията и мъката бяха оставили своите следи.
Виена, януари 1762 — ноември 1763 година
„Най-после сред Хабсбургите има мъж — и той е жена "
Вестта, че ме очаква бърз куриер от Санкт Петербург, ме завари насред ожесточен дебат с дъщеря ми Мария Елизабет. Нейната възпитателка, графиня Мария Ердьоди, подобно на всички свои предшественички, за жалост не бе в състояние да обуздава своенравните настроения на най-красивата ми дъщеря.
— Няма да търпя никакви прояви на инат от ваша страна — заявих аз на Лизел с целия си двоен авторитет като майка и владетелка. — Ще се откажете от тези глупости и ще се отнасяте с подобаващо внимание към уроците си.
Дъщеря ми не отговори, само гледаше безмълвно в пода, ала полите на роклята й издаваха, че въпреки външното спокойствие пристъпяше нервно от крак на крак; ясно ми беше, че с мъмрене не постигам нищо. Какво да правя с тази опърничава красавица? Защо й липсваха до такава степен сериозност и чувство за дълг? Откъде се беше сдобила с тази мания да се харесва, с тази склонност към лек живот? Налагаше се да говоря с изповедника й. Не намирах пътя към тази упорита момичешка глава. Вече бях изпратила Мими да поговори с нея, но не постигнах никакъв ефект — освен дето двете момичета се скараха.
Лизел се беше влюбила до полуда в женен мъж и не позволяваше да бъде разколебана в чувствата си нито с аргументи, нито със заплахи. Каква щуротия! На всичкото отгоре ставаше въпрос за принц Дьо Лин, както ми довери Мими.
Откакто белгийският принц се завърна ранен от войната срещу прусаците, виенските дами се тълпяха ентусиазирано около него и го превъзнасяха като герой. И какво направи дъщеря ми — попълни редиците на тези гъски, напълно заслепена от любов. Според мълвата той бил влюбен в la belle princesse. Името на атрактивната княгиня, радваща се на всеобща възхита, се появяваше неприятно често в проблемните случаи на моето семейство.
— Бърз куриер, Ваше Величество. Спешно е. Носи важни депеши от Санкт Петербург.
Това беше с предимство. Отправих строг поглед към непослушната си дъщеря.
— Не желая да чувам повече оплаквания.
И побързах да приема куриера.
Новините от Санкт Петербург не намалиха товара, затиснал сърцето ми. Елисавета Петровна, царица на Русия и дъщеря на Петър Велики, бе починала на 5 януари 1762 година. Нейният племенник Карл Петер Улрих фон Холщайн-Готорп, я наследил на трона под името Петър III[59]. Имаше един проблем — още преди време моят посланик ми беше описал въпросния Петър като впиянчен и вдетинен простак. Новият цар имал едно-единствено отличително качество: бил пламенен почитател на прусака Фридрих. В тази ситуация можех да очаквам, че ще изтегли войските си от пруската граница и незабавно ще застане на страната на своя идол.
59
Петър III Фьодорович е император на Русия в продължение на няколко месеца през 1762 г. и основоположник на династията Холщайн-Готорп-Романов. — Бел. прев.