След поредната смяна на властта Русия се беше оттеглила от конфликта с прусаците. Екатерина[60], спазарена за съпруга на глупака Петър, се бе превърнала в самоуверена млада жена. След скандалното убийство на умствено изостаналия й съпруг беше коронясана за царица и незабавно бе разтрогнала съюза с Фридрих Пруски. Сега следваше строго неутрален курс и по този начин създаваше затруднения както на Прусия, така и на мен.
На 9 октомври 1762 година град Швидница маркира абсолютното дъно на войната. След героична съпротива моите войници бяха принудени да го напуснат, а аз бях изправена пред печалния факт, че Силезия е загубена завинаги.
— Ами сега? — попитах моя канцлер, изпаднала в отчаяние и примирение. — Как ще е по-нататък?
— Обичайният начин на процедиране, Ваше Величество: преговори, примирие, договор за мир — трезво отвърна Кауниц. — Трябва да се направи всичко, за да се ограничат щетите.
Нашите така наречени съюзници направиха същото в името на собствените си интереси. Англия и Франция приключиха отвъдморските си конфликти на 3 ноември 1762 година с предварителния мир от Фонтенбло. Съюзът на Англия с прусаците бе изтекъл и не беше подновен. Не само господин Фон Кауниц, но и политическият разум ме съветваше да приема предложението на саксонския кронпринц Фридрих Кристиан. Той предложи услугите си като посредник между мен и краля на Прусия, за да определим условията за един окончателен мир.
Главната цел на принца беше да освободи родната си Саксония от смъртоносната прегръдка на чуждата сила, но тъй като това се покриваше с моите планове, аз му дадох пълна свобода на действие за първите разговори. Войната беше свършила. Бъдещето щеше да покаже какво ни е струвала тя наистина. В момента имах странни усещания. Чувствах се изтощена, безкрайно уморена, безгранично празна и стара.
— Какви ги вършиш, Йохана? Не е прилично да си играеш с храната.
Йохана се стресна. Рядко се налагаше да я смъмрям. Уравновесена, обичлива, гальовна и послушна, тя почти не ядосваше възпитателката си и проявяваше сговорчивост, нетипична за една дванайсетгодишна. Макар да не бе толкова чаровна като Лизел, беше хубавка, а в светлосините й очи обикновено блестеше дяволит чар. Днес обаче те лъщяха някак неестествено.
— И на обяд не се храни, както трябва — обади се Мими, без да я питат.
— Доносница!
Това пък беше Мария Каролина, нашата Шарлота — както обикновено не можеше да си държи устата затворена. И нейната „ая", и аз се проваляхме в задачата да обуздаем бурния й темперамент. За щастие императорското семейство вечеряше в тесен кръг, така че никой не стана свидетел на тази детинска атака срещу по-голямата сестра.
— Тихо, Шарлота — смъмрих я аз и погледнах по-внимателно Йохана. На бледите й бузи грееха две червени петна, които нямаха нищо общо със стеснителността. Висока температура?
— Зле ли ти е, детето ми? — попитах загрижено. Зловещо предчувствие полази като паяк по тила ми.
— Главата ме боли, мамо — измъчено отвърна дъщеря ми. — Всъщност всичко ме боли, от горе до долу, и не искам да ям, понеже ме е страх да не повърна.
— Незабавно съобщете на мосю Ван Свитен — наредих на една от сервиращите придворни дами. — Да дойде на мига и да прегледа ерцхерцогинята.
Заповедта ми предизвика потиснато мълчание около масата. Изведнъж всички впиха поглед в Йохана, която се взираше угнетено в чинията си. Още изживявахме смъртта на Карл, така че всяка безобидна болест събуждаше спомена за страданията и ужасната му кончина. Докато дойде Ван Свитен да постави диагноза, тревогата ми бе прераснала в паника.
— Какво й е? Хайде, говорете! — обзета от страх, подканих грубо придворния лекар.
Положил фина длан върху челото на Йохана, Ван Свитен съзерцаваше безмълвно зачервеното бяло на очите й, иначе така ясни. После ме погледна сериозно.
— Във всеки случай има висока температура, Ваше Величество. Най-настоятелно препоръчвам да се изолира младата ерцхерцогиня от братята и сестрите й, докато се определи с точност какво й е.
Ужасната дума надвисна невидима между нас. Шарка? Отново едно от клетите ми деца — в смъртна опасност?
Не закъсняха и първите външни признаци на смъртоносната епидемия. Върху нежната кожа на дъщеря ме се появиха гнойни пъпчици, сетне се възпали и гърлото. Пристъпите на треска ставаха все по-силни и по-изтощителни, Йохана започна да бълнува. Но нали престолонаследникът бе превъзмогнал тази страшна болест?
60
Екатерина II Велика (1729–1796), родена София Фредерика Августа фон Анхалт-Цербст, е императрица на Русия от 1762 г. до смъртта си. — Бел.прев.