Извънредно много държах да имам в Унгария наместник, ползващ се с моето доверие, защото през последните години маджарите се бяха проявили като една от най-неблагодарните нации в империята. По тяхно желание орденът „Мария Терезия" бе преименуван във „Висш кралски унгарски рицарски орден на Свети Стефан". Само че не оцениха подобаващо този жест и оказаната им чест. Макар сред първите носители на ордена да имаше и трима унгарци, последният унгарски Ландтаг одобри само 700 000 гулдена за следвоенното възстановяване вместо искания от мен милион.
Кауниц отдавна ме съветваше да изпратя в Пресбург наместник, представляващ нашите интереси. Освен това пледираше да не включвам Унгария в плановете за обща митническа зона, призвана да улесни търговията по моите земи. Щом националистически настроените маджари не се солидаризираха с Австрия, нека да си понесат последиците. Алберт Саксонски беше точният човек, който да представлява Короната в Пресбург: уравновесен, дипломатичен и любезен, но също така упорит и вярно предан на своята владетелка.
След като подсигурих щастието на Мими, беше крайно време да се заема с проблемите на голямата ми дъщеря Мариана. Назначих я за ръководителка на Колегията за благородни дами на хълма Храдчани в Прага, която бях основала през 1755 година. Тържествената церемония, състояла се на 2 февруари 1766 година, щеше да осигури бъдещата издръжка на Мариана, защото постът й носеше годишна заплата в размер на 20 000 гулдена. Тя реагира по-скоро с безразличие на оказаната й чест. Благодари формално за назначението, но дори не намекна кога възнамерява да се премести за постоянно в Прага. Напротив, върна се с нас във Виена. Налагаше се да й обясня, че трябва да води собствено домакинство далеч от императорския двор.
На 5 февруари внезапно почина фелдмаршал Даун. Човекът, комуто дължах моята армия и честта на войниците ми, бе живял само шейсет години.
През април бе официално оповестен годежът на Алберт Саксонски с Мими. Щастието на двамата влюбени превърна сериозния, тих празник в истинска радост за душата. Майчиното ми задоволство от благополучието на дъщеря ми обаче бе помрачено от тъга — предстоеше ни да се разделим завинаги.
Изразих благоволението си към Алберт, като му прехвърлих Тешинското княжество[65] и го провъзгласих за херцог на Саксония и Тешин. Шест дни след това двамата се ожениха в „Шлосхоф", великолепното имение на покойния принц Ойген.
Щом се завърнах във Виена, тутакси се впуснах във всекидневната управленска дейност. Съгласих се с Йозеф, че някои от нашите страни следваше да бъдат населени по-гъсто, например Южна Унгария и Банат около Тимишоара. Възнамерявах да набирам работливи заселници-католици от съседна Германия. Там със сигурност имаше бедни селяни или занаятчии, които биха се поблазнили от възможността да изградят нов живот на изток върху собствена земя.
Започна издаването от мое име на изселнически паспорти в Улм, Кьолн, Франкфурт, Швайнфурт и Регенсбург. Срещу тях заинтересованите лица получаваха скромна сума за път, а след като пристигнеха на място — земя, къща, впрегатен добитък, сечива, посевен материал и пари за ново начало в село, планирано и построено също от държавата. През годините щяха да изплатят задълженията си към мен и да се сдобият със собственост.
Акцията стартира успешно, само дето синът ми отново започна да се престарава — не се колебаеше да обижда заслужили сътрудници.
Избрах да го смъмря писмено. „Внимавайте, не се поддавайте на злобата", предупредих го аз. „Сърцето ви още не е зло, ала ще стане такова. Крайно време е да престанете да харесвате всички тези игри на думи, тези духовити фрази, чиято единствена цел е да унижат другите и да ги направят смешни; по този начин човек се отчуждава от всички благоприлични люде и им внушава, че човешкият род не заслужава уважение."
Защитих моите подложени на критика министри начело с граф Кауниц и укорително запитах сина си: „Смятате ли, че по този начин ще запазите верните ни служители?".
Както винаги, Йозеф реагира със страстно, объркано извинение към майката и с инатлива, упорита съпротива срещу владетелката. Държанието му беше странно. Не се сприятеляваше с никого, не се интересуваше нито от опера и театър, нито от лов, нито от хазарт или танци, нито от приятелски разговор. Виждах как се превръща в самотник. Заповяда да се издигне преградна стена на балкона към общите покои, които споделяше със съпругата си. Не желаеше да вижда никого, камо ли печалната Йозефа.