Примамливо беше да се отпусна по течението, обещаващо избавление, и въпреки това — дълбоко в себе си се съпротивлявах на неизбежния край и изпитвах упорито желание за живот. Та нали всички още имаха нужда от мен. Почти загубих търпение, докато най-сетне се надигнах от леглото, за да чуя новините. Лоши новини, защото не друг, а съпругът на Мими се заразил и също легнал болен от едра шарка. Едва оправила се от раждането, дъщеря ми сега треперела за живота на любимия си мъж.
Но и Алберт победи в битката срещу коварната епидемия. На 22 юли в катедралата „Свети Стефан" бе отслужена благодарствена меса, на която присъствах; всички имахме основание да благодарим за Божията милост. Беше време да настъпи по-благоприятен поврат в тази година и отново да погледнем към бъдещето.
След смъртта на Йохана Йозефа зае мястото й като годеница на Фердинанд от Неапол и Сицилия. През март миналата година тя навърши шестнайсет години, годеникът й също беше станал пълнолетен. Плановете за сватбата им приключваха. Йозефа трябваше да бъде поверена per procurationem[66] на бурбонския си годеник на 14 октомври 1767 година във Виена, след което да отпътува за Неапол. Нейната леля, принцеса Шарлота Лотарингска, се погрижи за чеиза й, състоящ се от 99 различни рокли, да не говорим за бельото, обувките, бижутата и предметите от личното й домакинство. Тези дарове струваха 200 000 гулдена, но нито ценните дреболии, нито вероятността да носи корона бяха в състояние да разведрят настроението на дъщеря ми. Тя не желаеше този мъж.
Многобройната делегация от Неапол пристигна на 8 септември 1767 година във Виена и бе посрещната с прием в „Шьонбрун". Йозефа не обърна никакво внимание нито на годежния портрет на съпруга си, нито на брилянтите, с които бе украсен. Вместо това се покори печално на съдбата си; никакви тържества не бяха в състояние да изтръгнат от нея нещо повече от бегла усмивка.
Всички планове бяха сринати още на следващата сутрин: Йозефа се разболя от едра шарка! Вече не можеше да се мисли за сватба. Съобщенията до Неапол и Мадрид, твърдящи, че Йозефа ще замине напролет, след като оздравее, пътуваха по-дълго, отколкото продължи животът на дъщеря ми.
Политиката изискваше безмилостно следващата жертва за съхраняването на мира с Бурбоните. Налагаше се Шарлота, ерцхерцогиня Мария Каролина, която догодина щеше да навърши шестнайсет, да замести починалата си сестра. Испанският крал отново даде съгласието си за тази промяна. Щял да си представя, че просто е объркал имената, както ми писа „духовито". Нямах време да се възмутя от тази наглост, защото смъртоносната болест отново удари най-безжалостно. Този път едрата шарка нападна ерцхерцогинята Елизабет.
Господ действаше съгласно собствените си божествени представи за справедливост. Първите дни на ноември донесоха облекчение на страданията на Лизел, а впоследствие и необратимо подобрение. Тя преживя успешно смъртоносната криза. Това ли беше последната жертва?
Лизел се скри в покоите си, потънала в дълбоко самосъжаление. Заздравяващите белези от рани по кожата й я обезобразяваха. Ван Свитен не познаваше лекарство, с което да предотврати това. Тя отказваше да се появява в двора и аз първоначално отстъпих пред това й желание. Може би с времето щеше да се успокои, може би поне част от кожните увреждания щяха да бъдат прикрити с пудра и руж. Затова и реших в крайна сметка да не прекратявам брачните преговори, водени за моята някога тъй красива дъщеря. Бидейки по изключение на едно мнение с моя син и съуправител, бяхме установили дипломатически контакти с испанския крал Карлос III. 52-годишният монарх се оглеждаше за нова съпруга, а една 24-годишна ерцхерцогиня от династията Хабсбург със сигурност би била примамлива партия. Може би императорската корона щеше да отвлече Лизел от личната й трагедия.
Напразни надежди. Скоро всички брачни проекти за тази ми дъщеря бяха разбити на пух и прах. Днес тя е една извънредно ексцентрична стара мома, фиксирана върху безбройните си болести и екстремните си настроения и оплакваща се безспир колко зле се е отнесъл към нея животът. Чудя се какво ли ще стане с нея, когато ме няма. Животът в манастир за благородни дами, както би й подобавало, й се струва твърде скучен, а в двора чеше острия си език по адрес на всеки, който й се изпречи на пътя. Особено — на своя брат, императора, овдовял за втори път преди броени месеци.