Той отхвърляше рязко всеки мой опит да събудя интереса му към нова съпруга. През февруари 1768 година съпругата на Леополд роди в Тоскана син, когото нарекоха Франц, и Йозеф ми забрани веднъж завинаги да повдигам темата.
— Има престолонаследник. Племенникът ми ще ме наследи някой ден, не е необходимо повече да ми търсите жена, Ваше Величество.
Наречеше ли ме „Величество" вместо „майко", значи всяка дума беше напразна. Отстъпих и се заех със следващата предстояща женитба.
Налагаше се 16-годишната Шарлота, това необуздано създание, да бъде подготвена за ролята й на кралица на Неапол и Сицилия. Там я очакваше съпруг, който според всички сведения не се отличаваше нито с благородни възгледи, нито с привлекателна външност. Наясно бях, че жертвам тази си дъщеря в името на политиката, и се молех страстно тя да намери сили и да изпълни дълга си.
Брачният договор беше подписан в началото на февруари 1768 година, венчавката трябваше да се състои на 7 април. В стремежа си поне да спазя някаква привидност, в навечерието на сватбата дадох галавечеря в „Хофбург". Трапезната музика бе подсигурена от музиканта Леополд Моцарт и децата му Волфганг и Нанерл[67]. Всички се надпреварваха да хвалят таланта на двете сладки дечица. На другата сутрин Шарлота, в бродирана бяла атлазена рокля, хванала под ръка брат си Фердинанд, се изправи пред олтара на църквата „Свети Августин". Проляха се много сълзи, тъй като трябваше да се сбогуваме още същия ден.
Сега оставаше да се намери подходяща партия за Мали — караше приятелките си да я наричат Амелия и през февруари бе навършила 22 години. Тя също трябваше да сключи връзка, гарантираща мира в Европа.
— Предвидила съм за вас по-малкия брат на покойната ми снаха Изабела. Бъдещият ви съпруг е Фердинанд Пармски.
— Но той е пет години по-малък от мен — ужасено протестира Амелия. — Освен това разправят, че бил грозен дървеняк и не притежавал дори трохичка от разума на Изабела.
— Не желая да слушам подобни глупости — скастрих я аз.
И отново Фердинанд отведе една от сестрите си в църквата „Свети Августин" и положи брачната клетва, замествайки нейния очакващ я на юг съпруг. Амелия прошепна беззвучно съгласието си.
Майчиното ми сърце беше в конфликт с владетелката. Този брак беше необходим, но дъщеря ми бе нещастна, а това дълбоко ме наскърбяваше.
Йозеф продължаваше да се съпротивлява ожесточено на майчиния ми авторитет. Безпокойството му ме тревожеше и когато сподели намерението си да тръгне на път, се съгласих с надеждата, че ще се върне по-спокоен и по-зрял.
Срещата му с Фридрих Пруски в Ниса[68] обаче ми заприлича на момчешка лудория. Какво му беше станало, откъде накъде ще оказва чест на заклетия ми враг? На всичкото отгоре — съпровождан от своите генерали Лаудон и Ласи и от девера си Алберт. В писмата си възхваляваше любезността, бляскавостта и гения на омразния прусак. Искал не само да се мери с него, но и да го задмине. Все пак поне пишеше, че според него прусакът се стремял да запази мира. Не защото го обичал, а защото не бил в състояние да води война с предимство.
Щом се върна у дома, синът ми започна повече от всякога да ме тормози в Държавния съвет с възраженията си, с нетърпимите си настроения и с припряността си. За него никой не беше достатъчно умен, достатъчно бърз, достатъчно последователен. По едно време ми донесоха, че търсел удоволствия при хубавелките в „Шпителберг" и из предградията. Моят син, императорът! Ужасих се и не му спестих безпощадното си мнение по въпроса. Резултатът: той отново изчезна от Виена и пое на ново пътешествие.
Твоят син, топ vieux! В писмата си винаги беше любезният Йозеф, който ме уверяваше в обичта си с най-елегантни фрази и се наричаше мой любещ син. Седнеше ли насреща ми в Държавния съвет обаче, направо онемявах — толкова злобен, безпардонен и краен ставаше. Не преставах да си мисля, че своенравието и предразсъдъците му един ден ще му донесат нещастие.
Скоро след това, през първите дни на януари, го застигна може би най-голямата трагедия в неговия живот, разтърсила и мен, топ vieux. Разболя се малката Мария Терезия, единствената дъщеря на Йозеф, любимата ми кротка внучка. Отначало казаха, че ветровитите коридори на „Хофбург" били причина за температурата и кашлицата й — ставало въпрос за безобидна настинка. Както обикновено, пуснаха кръв на детето, ала тази намеса донесе само кратко облекчение на седемгодишното момиче. Дните на заболяването се превърнаха в седмици, а когато лекарите поставиха диагнозата опасно белодробно възпаление, всякаква помощ бе закъсняла. Мария Терезия умря в ръцете на отчаяния си баща така тихо и скромно, както бе прекарала малкото години на своя живот. Йозеф рухна от мъка. Той скърбеше не само за загубата на дъщеря си, но и за последния обичан спомен от покойната Изабела. Вече нямаше никога да бъде баща — чудовищна мисъл, караща го да отблъсква всеки опит за утеха. Включително молитвите и религията, която бездруго все по-често критикуваше.
68
Ниса — име на няколко реки и на един град, за който става въпрос тук: Ниса в Горна Силезия. — Бел.прев.