Ала тежестта на разточителната официална дреха ме възпираше от подобни глупости. Обилието от плат, бижута, дантели и долни фусти се съчетаваше в товар, който от само себе си забраняваше всякакво друго придвижване освен достолепното и отмерено крачене. Към това се добавяше и безкрайно дългият шлейф, чийто край носеше мами Фукс.
В този ден пътят до дворцовата църква, построена преди близо четиристотин години от августински отшелници и впоследствие многократно разширявана и уголемявана, ми се стори необичайно дълъг, а самият Божи храм — неузнаваем под пищната украса. Над олтара изпъкваше алегорична картина: небесният Отец, който ни връчва халките и същевременно дава божествената си благословия за желаното мъжко наследство на престола, което всички очакваха от женитбата ми с Франц. Стените бяха покрити с нидерландски тъкани гоблени и ковьори; безчет свещи обвиваха църковния кораб в призрачна светлина.
Под звънливите звуци на фанфарите стигнах до високия олтар, където ме очакваха папският нунций Доменико Пасионеи и годеникът ми. Това бе предизвикало гнева на архиепископа на Виена, кардинал Колониц, който с удоволствие би се окичил с честта да венчае наследницата и нейния избраник. В двореца се шушукаше, че заболяването, попречило му да присъства днес сред нас, всъщност се нарича накърнена гордост. Негово Високопреосвещенство бе неразположен и пребиваваше в именията си.
Може би страданието му щеше да понамалее, ако знаеше, че на моята сватба пратеникът на папата също бе принуден да се лиши от част от властта си, която обикновено олицетворяваше длъжността му. Баща ми не бе разрешил достолепният духовник да извърши венчавката в седнало положение, както бе обичайно. Немислимо беше да седиш в присъствието на императора, докато самият той стои прав. Нунцият трябваше да посрещне булката изправен — и той го направи, мобилизирайки цялото си благочестиво достойнство. Ако се бе надявал да ме впечатли обаче, трябваше да го разочаровам — почти не го забелязвах.
Цялото ми внимание бе насочено единствено към сребристо-бялата фигура, стояща до него. В този ден Франц Стефан Лотарингски още не се бе отказал официално от наследственото си херцогство, затова и беше величан като „Негово Кралско Височество", когато подаде ръката си на ерцхерцогинята на Австрия, инфантата на Испания, Унгария, Бохемия и на двете Сицилии[15], както гласяха официалните ми титли.
Едва не се олюлях от замайващата смесица от тамян, мирис на свещи, изпарения на стотиците хора, тълпящи се в църквата, както и от собствената си покъртеност. Коленете ми трепереха, с мъка запазвах самообладание. Сякаш наблюдавах венчавката ни през плътен воал. Обаче със силен глас изрекох „Volo!"[16], с което дадох израз на непоколебимата си воля да взема за съпруг Франц Стефан, та да ме чуят всички.
Преди това нунцият бе помолил жениха за неговото „Volo!", аз пък трябваше да изчакам покорно кимването на баща си, преди да отговоря. Едва след това разменихме пръстените, а духовникът обви сплетените ни ръце със своя епитрахил, преди да благослови нашия съюз. След това органът изпълни до краен предел храма с мощните звуци на химна „Тебе Бога хвалим". Гръмнаха тимпани, та чак въздухът затрепери, екнаха фанфари, а салютите в наша чест отекнаха от крепостта и преминаха отвъд границите на Виена. Вярно, гражданите бяха принудени да останат извън вратите на църквата, ала и последният просяк от предградията вече знаеше, че наследницата се е омъжила — още един повод за празнуване.
Сред този грохот не можехме да чуем и собствените си думи, затова се задоволихме с погледите, разменени под бащинската усмивка на папския нунций. Погледите на моя съпруг бяха любезни, весели и явно доволни. Моите — триумфиращи, пламенни и вперени само и единствено в него, та чуждестранните пратеници после писали до своите владетели, че очевидно ставало въпрос за истински брак по любов.
След тържественото богослужение ни очакваше пищна сватбена вечеря в Комедийната зала на „Хофбург" — една така наречена „отворена трапеза", организирана съгласно строгите правила на испанския дворцов церемониал. Разбира се, баща ми зае почетното място под златния балдахин и бе единственият кавалер, останал с шапка на главата. По този тържествен повод Франц за първи път имаше право да седи до мен — публично доказателство, че от този миг той е част от семейството на императора и от Хабсбургите. Само членовете на това семейство имаха правото да седят и да се хранят тук. Всички останали лица от императорския двор, облечени в най-хубавите си празнични дрехи, ни наблюдаваха със страхопочитание.
15
Двете Сицилии — Неаполитанското и Сицилианското кралство, които по-късно се обединяват в държава, съществувала в Южна Италия през периода 1816–1861 г. — Бел.прев.