Протегнатите ми очаквателно ръце се отпуснаха, страните ми поруменяха. Както изглежда, бях се лъгала. В цялата тази история аз бях най-маловажната персона. За баща ми съществуваше единствено Франц. Смехът, с който съпругът ми реагира на прямата му забележка, ме направи още по-неуверена. Не исках да го виждам, предпочитах да погледна към императрицата.
Нейните страни бяха пламнали почти колкото моите. Внезапно си спомних за странния разговор, който бе провела с мен тази сутрин. Всичко в него се въртеше около съпружеския дълг и търпеливостта на жената, около покорството и безмълвната отстъпчивост. Слушах я, но в действителност мислите ми бяха твърде заети с въпроса дали годеникът ми ще пристигне навреме във Виена. Едва в този миг проумях, че по всяка вероятност ми е говорила за онази „работа", с която така нетактично се шегуваха Франц и баща ми.
Обичах Франц и имах най-доброто намерение да го направя щастлив, ала в този момент изпитах леко раздразнение. Не ми харесваше, дето над главата ми се споглеждаше многозначително с баща ми. Не ми допадаше да бъда изключвана от разговора, а гордостта ми трудно понасяше чуждото съзаклятничество на мъжете, принизяващо майка ми и мен до неми получателки на заповеди. Все пак аз бях наследницата, аз продължавах кръвната линия на Хабсбургите.
Императрицата отгатна моите бунтарски мисли и успокоително сложи ръка върху агресивно стегнатите ми рамене. Безмълвното предупреждение, съчетано с умората ми, имаше ефект. От гърдите ми се откъсна дълга въздишка, която привлече вниманието на моя съпруг.
Часовникът удари полунощ, когато най-после останахме сами. Моята любима Лисичка, издигната от „ая" до първа дама, държеше да ми помогне лично при събличането. След като най-накрая бе развързана и последната панделка, а последните следи от пудра бяха изресани откосите ми, аз облякох дреха, несравнима с нощниците, които бях притежавала досега.
Стори ми се кажи-речи прозрачна, от най-фина, тънка коприна, щедро гарнирана с дантели и панделки. Пеньоарът към нея криеше още по-малко — приличаше повече на воал, нежели на дреха. Бродираните нощници, които бяха изложени публично заедно с драгоценния ми чеиз, както повеляваше обичаят, изглеждаха доста по-целомъдрени от това греховно нещо. Задръжките и смущението ми щяха да са още по-големи, ако не ми го бе подала лично собствената ми гувернантка.
Но и Франц се изправи пред мен без обичайната си екипировка от дворцов костюм, перука и бижута. Изпод тази външност се появи един извънредно привлекателен млад мъж по домашен халат, който ме гледаше с толкова възхитени очи, че кръвта отново нахлу в главата ми. За първи път бяхме наистина сами. Никаква мами Фукс, която да ни отпуска грижливо отброени минути, никакви придворни дами, които да ни наблюдават, никакви шпиони, които да ни дебнат. Само Тереза и Франц Стефан. Мъж и жена. Нищо чудно, че ме обливаха ту горещи, ту студени вълни, докато сърцето ми спря от очакване и нервно преплетох ледени пръсти. Какво трябваше да направя? Какво очакваше той от мен?
Колко наивно и глупаво беше младото момиче тогава и колко съм ти благодарна днес, mon vieux[17], задето през онази нощ ми даде още толкова много причини да те обичам и след смъртта ти! През нашата първа брачна нощ оцених за първи път търпението, нежността и любовта ти. Загубата на тази скъпоценна Света Троица ме боли и след годините на самота, сякаш раната е била нанесена едва вчера.
Твоята нежна прегръдка премахна с магическа пръчка умората ми, изведнъж престанах да се чувствам объркана и самотна. Бях намерила мястото си и се заклех никога да не го напускам.
— Наистина ли ще ме обичаш, докато смъртта ни раздели? — попитах между безбройните целувки аз.
Младата съпруга в мен търсеше не само широки рамене, за които да се хване, но и непоколебимите думи на една клетва, която да й даде допълнителна увереност. Сега, след като знаеше какво има да губи, тя вече обмисляше как да си подсигури тази собственост.
— Как бих могъл да имам други дела и желания, Резерл! — отвърна ми ти със сериозност, неотстъпваща по нищо на онези мигове в празнично украсената църква. — Двамата сме свързани завинаги, навеки.
— Любими мой съпруже!
Бог ми бе подарил единствения мъж, когото съм искала да имам.
Водовъртежът на последвалите сватбени тържества съвпадна с кулминацията на виенския карнавал. В спомените ми тези дни на 1736 година се сливат в един безкраен празник. В бърза последователност се сменяха приеми, дворцови балове, галавечери, опери, а също тържествени литургии и меси. При всяко от тези събития Франц беше до мен и всеки път изпитвах гордост, когато церемониалмайсторът с пълно гърло оповестяваше преди влизането ми: „Ерцхерцогинята на Австрия и херцогинята на Лотарингия!".