Злите придворни езици вече пророкуваха скорошната й кончина и предъвкваха евентуалните кандидатки за втора съпруга на императора. Разбира се, все по-млади принцеси в детеродна възраст, които трябваше да родят онзи син, с който не бе съдено да се сдобие моята майка. Само при тази мисъл гневът ми се разпали с нова сила.
— Винаги жените трябва да си държат устата затворена. Защо не съм се родила мъж? — горчиво възкликнах аз.
Милата ми Лисичка се подсмихна.
— Господин съпругът ви най-много би съжалявал за това, Тереза. Хайде да помислим какво ще облечете за днешната вечеря. Сигурна съм, че красивият ви външен вид ще победи неблагоразположението на Негово Кралско Височество по-бързо от всяка криворазбрана дума.
Както винаги тя се оказа права. Прекалено се обичахме, за да се сърдим дълго един на друг. През 1738 година, когато Франц бе произведен в имперски фелдмаршал и получи главното командване на императорската армия на изток, отново чаках дете. Докато той предвождаше армия от над сто хиляди войници срещу турците, аз прекарвах в църквата толкова време, колкото никога преди. Имах редица причини да моля Бога за подкрепа: сигурността на съпруга ми, здравето на майка ми и пола на детето, растящо в утробата ми.
Молитвите ми не постигнаха кой знае колко във всеки един от тези случаи. Земите, които великият пълководец принц Ойген бе завзел преди две десетилетия за Австрия, сега се връщаха парче по парче обратно при турците. Императорската армия загуби Белград, после Сърбия, бе принудена да се откаже и от Влахия. Дворецът и поданиците тутакси хвърлиха вината за катастрофата върху моя скъп съпруг, недолюбвания французин. Не се интересуваха, че му е била поверена армия, толкова дезорганизирана, зле въоръжена и недисциплинирана, че дори великият принц Ойген нямаше да постигне нищо с тази сган. Французинът беше много подходящ за изкупителна жертва: намираше се далече, нямаше съюзници, като изключим младата му жена, и бе твърде горд, за да се оправдава.
Зад гърба ми шушукаха, че между Франц и офицерите му съществували разногласия. На всичкото отгоре той се бе разболял от треска, а враговете му го критикуваха, задето докладвал на Виена повече за здравословното си състояние, отколкото за начинанията си като пълководец. Това ме възмущаваше до дъното на душата ми и аз още по-горещо се молех за син. Никой няма да посмее да хули лотарингеца, когато стане баща на престолонаследник.
Накрая клетият ми Франц се завърна във Виена — болен, разочарован и без лаврите, за които така силно бе копнял. Завръщането му бе отбелязано само в императорското семейство; огорчен, той се скри в покоите ни. Продължаваше да го измъчва ревматичната треска, която бе хванал на изток. Страданието се връщаше отново и отново, въпреки че опитваха всевъзможни методи на лечение.
На фона на всичките тези грижи на 6 октомври 1738 година родих втората си дъщеря. Отново не беше момче! Още едно поражение за клетия ми Франц. Как ми се искаше да му спестя поне този неуспех…
Момиченцето, което ден след раждането си бе кръстено Мария Ана Йозефа, сякаш усещаше всеобщото разочарование, съпровождащо появата му на бял свят. То плачеше непрекъснато, не задържаше храната и си оставаше толкова болнаво, че със страх дебнех всеки негов дъх. Бдителната грижа за кърмачето обаче се ограничаваше с жените от моето обкръжение.
Императорът и Франц бяха всецяло отдадени на задачата да потушат всеобщото недоволство. Малко след раждането на малката Мария Ана дори се чуха предложения императорът да прехвърли наследственото право на голямата Мария Ана, по-малката ми сестра. Тогава тази ерцхерцогиня ще може да се омъжи за принца на Бавария, който със сигурност ще се погрижи австрийската династия най-после да се сдобие с желаните синове. Сестра ми се побъркваше от тревога, че баща ни може да вземе под внимание това налудничаво хрумване. Струваше ми много време и усилия, за да я успокоя.
— Ах, защо не беше момче — вайках се аз, когато предавах на дойката Мариана, както скоро започнахме да я наричаме, за да я различаваме от леля и. Мрачният ми, умислен съпруг мълчеше, затова добавих: — Възможно ли е да сме сбъркали нещо?
— Mais non[18] — отвърна той. — На съдбата й доставя удоволствие да принизява човеците, превръщайки ги в играчка на своите прищевки.