— Не бива да атакувате прекалено смело старите обичаи — посъветва ме Франц. — Бездруго клетите старци от Държавния съвет се стряскат от толкова активност и стремителност.
— Това пропиляно време ми е нужно, за да науча необходимото — бурно възразих аз. — За жалост баща ми не благоволи да ме посвети своевременно във вътрешните и външните дела на империята. Не бива да допускам грешки, Франц.
— Вие имате съпруг и съуправител, Тереза — предпазливо напомни той. — Позволете ми да поема нещата. Обещах на императора, че винаги ще бъда до вас. Знаете, че той разговаря дълго с мен.
— Как бих могла да забравя — малко сопнато отвърнах аз.
Трудно ми беше да не се почувствам обидена, задето баща ми
ме бе изключил от този разговор на смъртното си легло. Уж защото се безпокоял за здравето ми. Откога бременността пречеше на мисленето и слушането? За пореден път потиснах енергично разочарованието си. Нямаше смисъл да се вайкам за неща, които не можеха да бъдат променени.
— Едва ли има в историята коронована глава, която да е встъпила в управление при по-тежки и по-неблагоприятни обстоятелства. Но аз ще се справя със задачата — с Божията помощ.
— Никой не иска от вас да оправите всичко със собствени сили и за няколко дни, светлейша съпруго — отново възрази Франц. — Освен това носите отговорност за новия живот в утробата си.
— Нося много отговорности — сериозно го коригирах аз. — Пред Всемогъщия, комуто дължа отчет как се разпореждам с подопечната си епархия, както и пред моите народи и държави, за чието добро трябва да впрегна дадените ми таланти. Аз не съм само майка на моите деца, аз съм майка и на моите народи. Трябва да се грижа за всички.
— Фактът, че сте майка, същевременно е и най-голямата ви слабост, Тереза. Вие сте жена. Господ не ви е дал мъжка сила и мощ. Всяка жена има нужда от мъж, който да й помага и да се грижи за нея.
Звучеше уж грижовно, но и мъничко надменно. Всички разговаряха с мен по този начин. Господин фон Бартенщайн, съпругът ми, моят изповедник, министрите, посланиците и генералите ми. Всички бяха убедени, че не мога да стъпя на малкия пръст на който и да е мъж. Всички очакваха от мен да призная слабостта си и да ги оставя да действат. Ала колкото по-настоятелно ме убеждаваха, толкова повече се противях на пасивната роля, която искаха да ми наложат.
— Господ Бог не възрази, когато тази отговорна длъжност бе отредена на мен — отвърнах, с мъка обуздавайки възмущението си. — Затова се уповавам на Него, че ще подари на мен и способността да се справя с произтичащите от нея задачи.
Както обикновено, когато се оказвах изтласкана в защитна позиция, в гласа ми се прокрадваше известна доза войнственост. Слава Богу, Франц рядко допускаше да бъде провокиран от нея. Оценявах тактичността му, но в същото време бях разочарована, че не ме подкрепяше по-доблестно.
Понякога ми се искаше да беше по-силен и една идея по-безогледен, а не толкова дипломатичен и любезен. Нямаше ли да е по-добре да се изчистят спорните въпроси и да се създаде яснота?
Безогледният, разбойникът, мерзавецът, който се опълчи срещу мен и не даваше пет пари за проблемите ми, се намираше не във Виена, а в Берлин. Фридрих II, който след смъртта на моя баща ме уверяваше в искреното си съчувствие за тежката загуба, се оказа предател. Смъртта на императора била събитие, което щяло да разтърси цяла Европа и да повлече след себе си ужасяващи последствия, беше ми писал той — и веднага след това последваха дела.
На 16 декември 1740 година той нахлу в Силезия с 32 000 войници — дойде ми като гръм от ясно небе. Не се натъкна на особена съпротива, понеже аз почти нямах войски, които да разположа там, и понеже силезийската аристокрация флиртуваше с близкия Берлин, а не с далечната Виена. Освен това повечето силезийци бяха протестанти и предпочитаха да се кланят на крал от тяхната вяра, отколкото на една римокатолическа владетелка.
За разлика от мен Фридрих бе получил от баща си добре организирана и дисциплинирана армия. Той дори не сметна за нужно да обяви официално война. Постави ме пред свършен факт и дори имаше наглостта в писмата си да ме титулува „кралица на Унгария".
Най-безсрамно ми предложи следното споразумение: да даде гласа и влиянието си за избирането на Франц за император на Свещената Римска империя на германската нация, както и подкрепата си за нашите интереси в Англия, Холандия и Русия. В замяна на тази „приятелска политика", както цинично я наричаше, искаше Силезия, която все пак принадлежеше на империята от двеста години. Богатата Силезия, чиито данъци ни бяха нужни повече от всякога.