Специалната унгарска част на коронацията се състоя непосредствено след това под открито небе. Пред така наречения Коронационен хълм, струпан специално за тази цел с пръст от всички унгарски провинции, ме очакваше разкошно украсен черен жребец. Въпреки колосаните си фусти, короната и достолепната мантия, следваше да се метна върху седлото му и да яздя до върха на хълма.
Примряла от вълнение, не знаех как ще се справя с всичко това едновременно. Да стискам юздите, да не загубя короната, да държа меча и на всичкото отгоре да управлявам огнения жребец, чиито хълбоци трептяха, понеже възбудената тълпа го изнервяше.
При все това, едва-що отпуснала юздите му, той се впусна в галоп нагоре по хълма. След първия пристъп на паника си припомних часовете по езда и се наместих сигурно на седлото. В същия момент усетих как жизнените ми сили се разпалиха внезапно и пламенно. Слънцето изгаряше раменете ми, в гърдите ми се надигна радостно чувство, подсилвано от бушуващия възторг на населението и гъвкавото, силно тяло на коня под мен. За първи път след смъртта на баща ми отново се почувствах млада, необременена и достатъчно храбра, за да се изправя пред всичките си врагове.
Тласкана от това ново самочувствие, гордо издигнах меча към небето и с ясен и силен глас произнесох кралската си клетва. Щях да защитавам Кралство Унгария от враговете му, колкото и многобройни да са те. Дори от един точно определен враг в далечната Прусия.
Той беше дръзнал да се подиграва с „женското царство" във Виена, а по време на благодарственото богослужение за спечелената битка при Молвиц бе подбрал текст за проповедта от Писмата на апостол Павел, както тутакси ми съобщиха. „Жената да се учи мълчаливо, с пълно подчинение. А на жената не позволявам да поучава, нито да владее над мъжа, а да бъде мълчалива."[26]
Подозирах и унгарците: да не би след първоначалното въодушевление да им хрумне, че техният Коронационен хълм е осквернен от жена.
В този момент се заклех да царувам не като мъж, а като жена и майка. Щях да вземам решенията си с „Justitia et dementia", „със справедливост и доброта", а не с мъжка надменност и войнствено държане.
— Горкият дворцов управител насмалко щеше да получи удар, Резерл — подсмихна се Франц, след като уморителният ден на коронацията най-сетне приключи и вратата на спалните ни покои се затвори зад нас. — Какво те накара просто така да снемеш короната на свети Стефан и да я сложиш на масата, сякаш е някакъв ненужен супник?
— Що за въпрос — защитих се аз. — Тя е ужасно тежка и неудобна. Съсипва прическата, освен това непрекъснато се кривваше ту на една страна, ту на друга. Исках само да й попреча да падне и да не стана за смях на коронационната трапеза.
— Смяташ ли, че сега твоите унгарци ще те подкрепят? — попита Франц, събличайки тясноскроения, богато извезан жакет, докато Лисичката ми помагаше да се освободя от стегнатата до краен предел празнична рокля.
С графинята се спогледахме бързо. Дали и тя беше чула това твоите унгарци? Не прозвуча ли то като ревност и подсъзнателен упрек? С мъка потиснах напиращата въздишка. Изминалият ден беше дълъг и напрегнат, копнеех за спокойствие. Нужно ли беше Франц да ехидничи точно сега?
— Те са и твоите унгарци — раздразнено му напомних аз. — Забрави ли, че беше наместник в Пресбург? Би трябвало по-добре от мен да познаваш тяхната докачлива гордост, националното им чувство и особеностите им. Нали си живял с тях.
— Проявяваха респект към мен като пратеник на императора — дистанцирано отвърна Франц.
— Ако навремето унгарците са проявявали респект само към длъжността, а не към човека, който я е изпълнявал, значи някъде си сбъркал, Франсоа.
Ръцете на Лисичката замръзнаха върху корсажа ми. Франц ме погледна, сякаш виждаше непозната, за която тепърва трябва да си създаде мнение. В гърдите му клокочеше. Очаквах избухването на вулкана, но той само въздъхна дълбоко и примирено отвърна:
— Възможно е, но няма смисъл да тъгуваме за отминали неща. Доколкото си спомням, въпросът беше дали унгарците ще те подкрепят в борбата ти срещу прусаците.
— Нямат друг изход — заявих аз. В същото време се запитах дали трябваше да съм разочарована, или да изпитвам облекчение от това, че той не бе поел ръкавицата. — Нали все пак се съгласих с всичките им искания. Сега дойде техният ред да платят сметката.