— И моят.
Франц промърмори тези думи толкова тихо, че ги разбрах със закъснение. Явно беше дълбоко наскърбен, задето не му бе позволено да седи до мен на коронационната трапеза.
— Трябва да бъдеш търпелив, mon vieux — опитах се да излекувам раната му аз. — Не сме в позицията да предявяваме претенции. Макар да съм крал на Унгария, в действителност съм по-скоро молител, отколкото владетел.
Следващите седмици потвърдиха този факт. След победата на прусаците при Молвиц французи, испанци и баварци повярваха, че могат да разделят помежду си империята ми като торта: парче от Нидерландия за французите, средната част от Италия за испанците, а за баварците — ако може цяла Горна Австрия плюс Кралство Бохемия.
— Да се задавят дано — гневях се аз, защото след завръщането ни от Пресбург Франц даде такава обезкуражаваща оценка на ситуацията, че нямаше смисъл да крия чувствата си.
— Трябва да действаш по-дипломатично — не преставаше да ме съветва той. — Не беше от полза, че отблъсна така рязко английския посланик в Пресбург. Той се обърна към мен, защото е свикнал да преговаря само с мъже.
Сцената в двореца в Пресбург изникна пред очите ми с обидна яснота. Не стига, че сър Томас Робинсън, който след десетгодишно пребиваване във Виена би трябвало да е запознат със ситуацията, се бе обърнал към Франц, накърнявайки моето достойнство. Но и има наглостта да посочи към течащия в подножието на двореца Дунав и да каже: „Както прииждат вълните там долу, така все повече ще прииждат и бедите за Ваше Величество."
Не беше особено умно от страна на Франц да ми напомня за това изказване. То създаваше впечатлението, че сър Томас търси в негово лице съюзник срещу мен. Но не трябваше ли Франц да бъде преди всичко мой съюзник? Моята скала, в която да се разбиват вълните на враговете ми?
— Ще отблъсквам всеки, който поставя под въпрос наследството ми — хладно отвърнах аз. — Не съм свършена само защото Прусия и Франция са сключили споразумение за отбрана.
— А какво ще кажеш за баварците, които напират през границата? За саксонците, които нападат Бохемия? Австрия се бори за своето съществуване. Безсмислено е да си затваряме Очите пред този факт, Тереза. Ние сме свършени, макар че враговете ни вероятно още не са го забелязали.
— Знам — признах аз. — Лошите периоди следват един подир друг, откакто французите прекосиха Рейн и разбуниха моите държави. Но унгарците вече зоват на оръжие, след няколко седмици ще имаме боеспособна армия.
— Дано да не е късно — пророкува Франц.
— Azzes![27] — възмутено избухнах аз, забравяйки всичките си добри намерения, и преминах от задушевния виенски към френския. По-лесно ми беше да го смъмря на този език. — Ако възнамерявате да товарите сърцето ми, съпруже мой, по-добре не казвайте нищо по въпроса.
По-късно усетих колко присърце бе взел Франц това мое искане. През онези трудни дни просто се радвах, че не ми противоречи повече. Отново отидох до унгарския Ландтаг в Пресбург, защото обещаните 100 000 войници не се формираха нито в желаната численост, нито с необходимата бързина. Възторгът от коронацията не бе продължил дълго. Дребната унгарска аристокрация, открай време настроена бунтарски срещу по-могъщите големци, правеше спънки. Поискаха нови компромиси, преди да разрешат набирането на новобранци за военна служба.
Настроенията бяха против мен. Налагаше се да направя разтърсващо изявление, с което изцяло да привлека Унгария на моя страна и да я принудя да действа. В личния си апел към най-влиятелните им предводители избегнах да назова политическите реалности и заложих на ефекта от моята личност и от словото ми; така в крайна сметка изтръгнах окончателното им съгласие да ме подкрепят, както и титлата съуправител за Франц. Без официалното одобрение на Ландтага обаче тези обещания си оставаха празни приказки.
Трябваше да изпълня драматично представление, с което да убедя своенравните депутати. През септември 1741 година се изправих пред тях, облечена от глава до пети в траурни одежди, което ми се струваше подходящо не само заради баща ми, но и заради заплахата от загуби в Силезия, ако не и заради заплахата от загуба на цялата империя. Кройката и орнаментите на мрачната дреха бяха съобразени с унгарската национална носия и целяха да убедят без думи опърничавите маджари, че загубя ли империята си, ще загине и тяхната любима Унгария.
Увенчана с тежката корона на свети Стефан и украсена със скъпоценности, държах в ръцете си и най-невинното, най-ценното и най-доброто обещание за бъдещето — престолонаследника, моя син Йозеф. Розово пеленаче, достатъчно здраво и жизнено, за да бъде големият коз на перфектно организираната ми поява.