Зимният поход, на който се бе решил моят фелдмаршал напук на всякакви военни съображения и възражения, започна успешно. Той изненада врага край Линц, разруши с артилерийски огън столицата на Горна Австрия и принуди тамошните баварски окупатори на безусловна капитулация. В първата нощ на 1742 година те прекосиха Енс и се насочиха обратно към Бавария.
Слаба утеха за съвестта ми беше, че настоятелно бях посъветвала моя пълководец да пощади баварското население. Често лежах нощем будна и самотна в леглото си, питайки се дали бях постъпила правилно, като от невинно нападната се превърнах в нападателка. Не възнамерявах да залея баварците с пожарища и други военни ексцеси. Възпротивих се, когато всевъзможни пройдохи изгаряха публично прокламациите на баварския курфюрст в районите, които си бяхме възвърнали. Карл Албрехт ме бе нападнал, но той си оставаше коронована глава, заслужаваща страхопочитание. Заповядах да се изгарят писанията, но не от „недостойни ръце".
Чак години по-късно разбрах колко трудно е да се съчетае справедливото желание за царуване с военната действителност. Унгарските войски, за които бях помолила спешно и които сега постепенно подсилваха моите войници, извършваха зверства, които исках да избегна. Пандурите[29], предвождани от Франц фон дер Тренк, прокараха диря от кръв и сълзи през Бавария и Австрия. Нито една клета душа на бедните селяни и изколените жени не бе спасена от това, че по-късно заповядах да го хвърлят в държавния затвор в Бърно. Справедливостта закъсня. Тренк беше дявол, донесъл колкото полза, толкова и вреда.
На 12 февруари 1742 година Кевенхюлер обсади баварската столица Мюнхен, седалището на Карл Албрехт. Ликуването ми от този обрат в бойния късмет бе примесено с горчивина. Курфюрстите бяха избрали моя баварски противник Карл Албрехт за римско-германски император и крал. Коронацията му се състоя на същия този 12 февруари във Франкфурт; не можех да се сърдя на Франц, задето загуби всякакво самообладание при тази вест.
— Кълна се, че на бойното поле ще докажа на този мръсник кой е по-добрият владетел — горещеше се той, а брат му Карл го подкрепяше. Напук на съветите на моите министри бях възложила командване и на Карл, защото изказванията му по военната стратегия ми се струваха колкото логични, толкова и многообещаващи. Надявах се незабавно да ги претвори в дела.
След падането на Прага трябваше окончателно да се разделя с Найперг. Собствените му офицери му противоречаха, налагаше се да го извадя от играта. За вярната си служба той получи назначение като комендант на крепостта в Люксембург и бързо-бързо се премести на запад с целия си антураж.
Амбициозният Карл пък, за безкрайно съжаление на сестра ми, продължаваше да се упражнява в ролята на военен герой. Това беше единствената му възможност да се покрие със слава, защото не притежаваше нито земи, нито влияние. В онези времена да си хем най-малък син, хем лотарингец беше тежко бреме, което можеше да се облекчи само с власт и успех.
Тайно се надявах да притежава по-борбен дух от Франц, който дори се свенеше да реквизира храна за войските си из бохемските села. Клюкарите ми донасяха във Виена, че Франц можел да бъде открит по-често на лов из бохемските гори, отколкото във военния лагер; същевременно получавах екстравагантни писъмца, които отново и отново обещаваха да изтрият прусака Фридрих от лицето на земята — все заради мен.
Каква глупава илюзия… През пролетта на 1742 година Фридрих не само превзе Долна Силезия и град Глац. Не, той искаше също Бохемия за Бавария и Моравия и Горна Силезия за Саксония. Вероятно щеше да му е най-добре, ако направо се оттеглим в Тоскана и се откажем и от Австрия.
Австрия трябваше да даде ясен и категоричен знак. Въпреки възмутения протест на Кевенхюлер изтеглих 12 000 души от успешната му армия в Бавария, поставих ги под командването на Карл и го изпратих с тези бойци в Моравия. Някой трябваше да призове към ред наглите прусаци, чиито страховити хусари вече всяваха ужас дори пред портите на Виена. Прекарвах часове наред на колене и се молех за победата му.
В противовес на всичко, което ми бе разправял във Виена, моят девер Карл подхвана колеблива партизанска война в стила на Найперг. Постоянно молеше двореца за съвет, после обаче преговаряше по собствено усмотрение и накрая търсеше оправдания, за да отложи решаващата битка. Тази тактика имаше крайно променлив резултат. Загубихме Глац, но прусаците бяха принудени да вдигнат обсадата на Бърно.