— Какво ме е грижа за тяхното мнение — отвърнах аз, мъничко обидена, защото думите му извикаха в тази прекрасна вечер призрака на моя заклет враг. — Единствено твоето мнение има значение за мен, mon cher[32].
— От все сърце обичам Резерл, обожавам Тереза, а пред Величеството се прекланям — най-сетне той ми даде отговор, който ме зарадва във всяко отношение. Трябваше да го целуна, все едно кой ни наблюдаваше.
През онази нощ изобщо не си легнахме, защото последният лудешки танц приключи чак в осем сутринта. След това смених карнавалните одежди със затворена догоре рокля и се запътих към церемонията за Чиста сряда в църквата „Свети Августин". Започваха постите, а с тях и работата, и дворцовият траур за лелята от Тоскана. Едва по-късно разбрахме какво значение има за нас фактът, че далечната княгиня бе определила Франц за свой наследник.
Първите дни на постите преминаваха в молитви, работа и едно-единствено оскъдно хранене на ден. Искаше ми се да постъпя като моя дворцов маршал, комуто лекарят бе предписал покой заради пълно изтощение. И аз усещах последствията от лудешкия карнавал.
Депешите, документите, писмата и молбите за аудиенция, натрупали се върху бюрото ми през последните дни, не ми оставяха време да се отдам на умората. Върнах се към обичайния си дневен режим и карах Фрицката най-напред да ми чете на глас най-важното. Секретарката ми беше отслабнала, недоспала и тъжна. Знаех защо. Влюбила се беше в напетия господин фон Петраш, когото бях назначила в дворянската гвардия по нейна молба. Не исках обаче и да чуя за брак. Кой щеше да ми замени Елизабет фон Фриц, ако ме напусне, за да се омъжи за своя унгарски благородник?
След карнавала осъществих и намерението си най-после да се погрижа за двореца „Шьонбрун". Откакто се научих да яздя и вече не зависех от каретите, постоянно посещавах самотния дворец между Майдлинг и Хитцинг, разположен в землището на старата ловна хижа, някогашната „Катербург". Докато Франц харесваше обширните ловни полета около имението, аз се опиянявах от чистия въздух, наполовина облагородените градини и възможностите на двореца, които невероятно стимулираха фантазията ми.
Първият архитект на „Шьонбрун", Йохан Бернхард Фишер фон Ерлах, бе проектирал за император Йозеф I палат, който по великолепие и елегантност трябвало да превъзхожда „Версай". Още по онова време тази мечта се провалила заради разходите. Вторият проект, предвиждащ основна сграда с дължина 175 метра, беше започнат, но не и завършен.
Баща ми, който ценеше много повече „Фаворита", ни бе подарил тази комбинация от строителна площадка и полуготова красота по случай женитбата ни. Сега заповядах не само да ремонтират щетите от дългогодишното занемаряване, но и да разширят сградата и да я обзаведат за комфортното подслоняване на двора. Възможността да напусна ъглестия, мрачен и ветровит „Хофбург" окриляваше енергията ми.
— За мен няма значение дали ще струва с 20 000 гулдена повече или по-малко — заявих на Николо Пакаси, когото бях назначила за придворен архитект. — Не искам обаче да си хвърлям парите на вятъра. Наясно сте, че държа не толкова на разточителната демонстрация на разкош, колкото на дом, който да отговаря на вкуса ми.
— Ще останете доволна, Ваше Величество — увери ме Пакаси; той коментираше предложенията и идеите ми с тънък усет и полезни забележки и обеща да се съобрази с тях.
Франц ми бе препоръчал за „Шьонбрун" първия придворен архитект, Жан-Никола Жадо. Ала фактът, че Жадо е лотарингец и умее да строи във френски стил, не ми бе достатъчен за „Шьонбрун". Не желаех френски дворец с натруфена пищност и кънтящи зали. Исках светли помещения, в които да се чувствам у дома си. Не държах да демонстрирам власт на всяка цена, исках да живея удобно, светло и слънчево, може би и леко палаво, а не така непоносимо подредено и подчинено единствено на потребностите на церемониала. Мечтаех за убежище, където с радост да се оттеглям след уморителния ден.
Франц реагира обидено на критиката ми към Жадо и на назначението на Пакаси. Чувстваше се изолиран и ми го показа по своя си начин. Изчезна за няколко дни на лов и замина за Холич[33] в Северна Унгария, където още през 1736 година бе купил занемарен чифлик. Случайно бях станала свидетелка как баща ми клатеше глава на тази идея и го питаше какво смята да прави с него.
— Ще построя имение, което ще ме направи богат — лекомислено отвърна навремето Франц и пожъна всеобщ смях.