На следващата разходка, която ни отведе в „Шьонбрун", седях в шейната на Франц и се радвах както на хладния вятър, който биеше в лицето ми, така и на факта, че графиня Колоредо си седи във Виена и се изяжда от яд, задето е изпаднала в немилост. Беше си въобразила, че не може да бъде упреквана в нищо, понеже, видите ли, е съпруга на министър.
В „Шьонбрун" гостите получиха закуска, а аз имах разговор с моя архитект. През зимата работата по двореца, естествено, бе преместена вътре, и аз напълно одобрих предложението на Пакаси да създаде Голяма и Малка галерия, които при нужда да бъдат съединявани, вместо обичайната голяма тържествена зала. Сега за първи път видях помещенията, които в момента украсяваха, и бях възхитена от точността, с която бе уцелил вкуса ми.
— Харесва ми, че сте оформили Малката галерия като място за нашите семейни празници — похвалих архитекта аз. — Тук, сред природата, ще си живеем добре, само да стане готово всичко.
Следобед се върнахме в града, докато беше още светло. За вечерта бе предвиден поредният маскен бал. Макар в този период да не се придържах строго към часовия си график, аз не изпусках от очи задачите, произтичащи от длъжността ми. Непринудените забавления предоставяха добра възможност да повлияя в мой интерес на един или друг посланик. Така показвах и на приятели, и на врагове, че военните конфликти, колкото и ожесточени да са те, не помрачават нашето всекидневие. Всички тези празненства, приеми, излети и тържества доказваха на моите поданици, че нямат причина за тревога. Тяхната владетелка държеше всичко под контрол.
За щастие само аз и министрите ми бяхме наясно с проблемите и неволите, определящи дните ми. Устоите на императорската власт бяха заплашени от рухване. От една страна, трябваше да подсигурим границите; от друга обаче, администрацията и управлението спешно се нуждаеха от нови концепции; ситуацията в армията и в правосъдието беше трагична. Нехайството и бюрокрацията, установили се през годините, пречеха на смислената работа. Колкото по-скоро намерех време да отстраня тези грешки, толкова по-скоро щях да се надявам многобройните ми страни и народи да заживеят в благоденствие и мир.
В последните часове на карнавала отново ме връхлетя ревността. Нашите гости се забавляваха с пълна сила, преоблечени под мотото „Арлекин и Арлекина", сякаш живееха единствено за този карнавал. Дрехите се различаваха само по цвят и индивидуална украса. И за да затруднят още повече избора на кавалерите, всички дами се бяха събрали в стая от покоите на майка ми, осветявана от една-единствена свещ.
Под най-строг контрол в помещението всеки път се въвеждаше само един мъж. Той трябваше да си хване някоя дама в мрака и незабавно да я отведе в Балната зала на „Хофбург". Едва там, на светлината на стотици свещи, имаше право да огледа избора си. Тя беше негова дама до края на карнавала.
Колкото и да се бях надявала на таланта на Франц да ме открие измежду всичките Арлекини, граф Шлик се оказа по-бърз. Той ме хвана за ръка и аз бях принудена да се подчиня на правилата, които сама бях създала за този празник.
След дворцовия бал двойките за вечерта продължиха с танци до зори в „Брашнарската яма".
— Трябва да сме благодарни на Нейно Величество, задето позволи през този сезон маскените балове да продължават и след един през нощта, не смятате ли, красива Арлекина? — пошегува се граф Шлик, сякаш нямаше представа кой се крие под маската ми, и ме завъртя шеметно в ритъма на курантата[36]
— Може би и Нейно Величество обича да танцува — малко неохотно отвърнах аз, макар да ми идваше да добавя: „Но най-вече със собствения си мъж."
За мое неудоволствие той тъкмо водеше една от най-красивите ми придворни дами в стъпките и фигурите на същия танц. Познах го по широките рамене и леко приведената поза, която винаги създаваше впечатлението, че проявява особен интерес към всяка казана дума. Не знаех коя е дамата. Затова пък горещото убождане на ревността този път ми беше познато. То ме споходи още веднъж при последвалата игра на карти в моя кабинет.
Пристрастеността ми към „фараон", която играехме най-често, отстъпи на заден план, понеже не съумявах да се концентрирам върху картите. Франц държеше „банката" — много го биваше да управлява залозите на отделните играчи. Приемаше и изплащаше сумите. Нямаше измами, нито грешни пресмятания, щом той се разпореждаше с „банката".
Първоначално си обяснявах всеобщия интерес на моите партньорки, когато се навеждаха към „банкера", с високите суми, разменящи собственика си в хода на играта. Но изведнъж ме заглождиха съмнения. Не беше ли това просто удобен повод да покажат хубавото си деколте на Франц? Дали очарованата усмивка, съпровождаща всеки път тези движения, наистина оценяваше само способността му да смята бързо и точно?